„Пурпур и пепел” на Христина Комаревска  – пътека между съня и реалността

Пътека между съня и реалността, така поетесата Вера Стефанова определя новата стихосбирка на Христина Комаревска „Пурпур и пепел”, която авторката избра да представи пред публика в навечерието на 1 март.

Това е десета поред поетична книга на Комаревска, чиято премиера, по традиция за плевенските автори,  беше в ХГ „Дарение Светлин Русев”.

Мъдра, полифонична, талантливо написана книга – думите са отново на Вера Стефанова, чиято рецензия прочете пред публиката Диана Пешакова. А Даниела Димитрова прочете стихове от книгата на музикален фон, осигурен от Силвия Михова.

„Какво е писането на поезия за Христина? Свещенодействие, потребност на сърцето, безмълвен разговор с нейната, както я нарича в предговора любима Луна, която я дарява с „прозрения, макар и тъжни“. В своите видения поетесата усеща ласката на пурпурния залез, а може би дъжд, валял в пустинята; или пепел, която гали глезените й с рехаво перце; прегръща дървета, натежали от пурпурни цветове; омагьосва я мелодията на гроздове птици в клоните. И още, и още. За Христина поезията е пътека между съня и реалността, мечта, в която вгражда сянката си, себераздаване, анализира Вера Стефанова поезията на Комаревска. – В стихотворението „Питам Луната“ тя е пределно ясна:

Ако бях върла скъперница,

щях ли да давам назаем

спастрени думи-жълтички,

а сетне да ги забравям.

И това е поезията. Спастрени думи, безценни думи, които раздаваш безкористно с надеждата, че са потребни, че ще се вместят в сърцата на други хора. Христина умее да си служи с думите с отлично познаване на тяхната многозначност и образна сила, нестандартно и ненатрапчиво, пестеливо, с вяра, че читателят ще разчете и подтекста, и закодираните между думите послания. Впрочем, това е неотменим белег на художествения стил на Христина и в предишните й книги.

„Пурпур и пепел“ е книга с широк обхват от теми и мотиви, емоционално заредена,проникновена. Кръговратът на живота, сложният вътрешен свят на човека, неповторимият, обагрен с толкова нюанси свят на природата, стремежът на духа към високото небе на доброто и хармонията в този наш живот и още, и още очертават един широк диапазон от чувства, настроения, вълнения, поднесени деликатно, с точно намерени художествени средства.

На мен особено вълнение ми донесоха стихотворенията за морето. В тях то е живо, то диша, посреща и изпраща годишните сезони, всеки път различно и едно и също с уроците, които ни дава. Христина пише за морето с обожание, прекланя се пред могъщата му сила, слива се с него – „въпроси на талази като приливи и отливи морето вдишва и издишва“ с нея.

Разтварям се във теб, море –

през миглите ми преминава ято.

И няма как тъгата да го спре,

тъй както няма вечно лято.

За пореден път и в „Пурпур и пепел“ Христина доказва своята сроденост с природата – необятна и могъща и в същото време нежна и великодушна; проследява движението на сезоните „във пролет от зима, от сняг към цъфтеж“. В тази книга поетесата е видяла природата от нова гледна точка, по нов начин е уловила незабележими на пръв поглед картини и състояния, за да ги превърне в метафора на доброта, преклонение, мечта, болка. Четем ли ги, ще ни сепне в ранната есен самотният глас на птица, забравена от отлетялото на юг ято и въздишката на нейното измръзнало от студ гнездо, ще усетим хладната ласка на подранилия сняг, ще дочуем как есенният вятър свири сюита и „тихо и кротко нежност вали“.

В тези стихотворения Христина се изявява като художник, който рисува с думи проникновено и с пестеливи багри и тоналност. В „Трохи в снега“, едно стихотворение  – зов за доброта и съпричастност, тя използва един единствен цвят – белия. Трохите са „кратерчета в снега“, „примамка за гладните окаяни врабци“. Но не само това.

Трохи в снега – храна за път

невидима ръка отрони.

Силен хуманистичен заряд носи и стихотворението „Василица“. Картината е нарисувана в два цвята – бяло и червено. На белия сняг – локвички кръв, на крачка от тях – глава на петел.

Васильовден. Празник

във краен квартал.

Играл е тук ножът умело.

Покров от снежинки

 се сипе отвред.

Пързалка във бъдеще време.

Както се казва – който го може, го може.

Каква видях Христина Комаревска в огледалото на нейните стихове в „Пурпур и пепел“? Позната, разпознаваема като светоглед и художествен изказ и нова, различна, с нова сетивност за светлините и сенките в живота ни. Тя идва при нас усмихната и тъжна, загледана отвъд хоризонта на видимото и познатото. Нейният вътрешен живот е изпълнен със светли пориви и тиха печал, с тревожни размисли за несъвършенствата на човешката природа, където не изключва и себе си. Нейната несъвместимост с пороците на нашето време, позната от предишните й книги, тук се трансформира в непримиримост към всичко, което грози и затлачва живота ни, в нейния цикъл сатирични стихотворения

И ако трябва да я разпознаем само в една творба, да доловим неспокойния й пулс и пътя без спиране нагоре и само нагоре, можем да прочетем стихотворението „Дишай“:

Дишай като бебе във утроба,

дишай, щом разкъсаш тази плът.

Дишай и във пещера усойна,

и на припека във злачен кът.

Дишай без почивка и не спирай,

спреш ли, ще те стигне бяла смърт.“

„Пурпур и пепел“ е една многозначна, интелигентно написана книга. С нея Христина Комаревска ни подава ръка за едно благодатно пътуване – от сивотата на делника с неговите проблеми, тревоги, изпитания към звездното небе на доброто, човечността, себепознанието.

Струва си да опитаме”, завършва рецензията си Вера Стефанова.