Психологът Алексей Бъчев: Трябва да играем, рационалните логически алгоритми не дават резултат

Алексей Бъчев завършва психология през 1988 година в СУ ”Св. Климент Охридски”. Две години работи с психолога проф. Георги Лозанов, създател на наука за внушението, наречена сугестология и на нейното приложение в педагогиката — сугестопедия. Работи като психолог в детски дом, като училищен психолог и 15 години като военен психолог в бившата Школа за запасни офицери „Христо Ботев” в Плевен. 10 години от трудовия си стаж натрупва в Министерство на отбраната, а от 2009 г. е на свободна практика в София. Психологът проведе практически тренинг в Плевен.

–  Г-н Бъчев, при срещите Ви с толкова хора прави ли ви впечатление някаква ескалация на проблеми през последните една-две години?

 –  Да, увеличават се паническите разстройства през последните 3-4 години, даже с чисто телесни прояви. На пръв поглед няма външни стресори. Проблемът идва от взаимоотношенията между хората. Това са две по-общи категории, които правят впечатление и на мен, и на моите колеги. По-рядка стана срещата с фобии, изявени депресии.

–     А какво се е случило в отношенията между хората?    

–    Все по-зле започват да се разбират помежду си. Проблемът е актуален между родители и деца, между партньори, колеги в службата.

–     Има ли промяна в комуникацията между половете?

–    Да, има. Много често се попада „не на този човек”. Или пък нещата вървят добре за известно време, след което изведнъж се срутват. Някакъв такъв модел започва много ясно да се очертава.

–     И колко трае разбирателството?

–     Различно е – от два-три месеца до година-две. Изглежда хората се въвличат в някакъв друг дух на времето и това става много масово.

–    На какво се дължи това – дали на динамиката, липсата на време и на възможност за адаптация към този бързо променящ се свят, или на това, че хората не се задълбочават в отношенията?

–   Отговорът е: динамика и несигурност. Особено в България, макар че и Западният свят е засегнат, нещата са преливане от криза в криза.

–     Не се ли адаптирахме към тези кризи?

–   Не. И се оказва, че човек живее в едно кризисно настояще, в което му се обещава едно доста неблагоприятно бъдеще. Това е доста поразяващо на психично ниво – после проблемите стават телесни. На това бих го отдал, много базисна причина е.

–     Кои са чисто физическите състояния, които се провокират от тези състояния?

–     Виене на свят, стягане в гърдите, сърцебиене, страх да се излезе навън, защото може да се припадне. Това е много класическа, повтаряща се картина. Стоим си вкъщи, защото там е сигурно, като че ли. Но в един момент и там става не добре, защото човек губи контакта с околността, с други хора, и възниква друг проблем.

–    Препоръчвате забавни техники за решаване на актуалните проблеми на ежедневието?

–    Да, една от техниките ми е спокойна констатация на желаното като свършен факт. Въпросното нещо не се е случило, но вие си намирате някакъв събеседник и му разказвате за това, все едно е станало. Събеседникът може и да е предмет. Много е забавно, ако това е чаша или тоалетна хартия, например. И разказвате вашата история.

–    Това ми прилича на разговорите на децата с въображаеми същества или предмети?

–    Точно така е. Това е игра. И в момента, в който човек стане сериозен, се блокират нещата и не се получават. Докато човек се забавлява и играе, всичко става по един много лек начин, стресът и напрежението си отиват сами.

–   Може ли да обобщим, че е полезно да вървим към детето в себе си, за да сме адаптивни, уравновесени, успешни и щастливи?

–   Да, така е. Изработените така наречени рационални логически алгоритми все повече не дават резултата, който обещават. И точно когато ние успеем да излезем от този квадрат, попадаме в едно доста чисто пространство и потенциала ни тогава работи много добре – и за нас, и за други хора.

–     Защо има проблеми между родители и деца? И какво  им е на днешните деца, че толкова много ги товарят с обвинения, с етикети? Етикетирането им започва от яслената възраст още.

–     Днешните деца престанаха да са деца на родителите си. Те са деца на улицата, деца на пазара, деца на интернет и родителите отиват на някакъв много заден план вече.

–     Родителите не са ли се поставили в голяма степен и сами в това положение?

–   Абсолютно. За един танц са нужни двама. Но търсим по-силна, по-основна причина. Това брандиране е масово явление при децата. Родителите в един момент отчитат, че имат проблем с това, и който както може, така го решава.

–   Мъжете или жените се адаптират по-добре към това, което се случва около нас – било в динамиката на партньорските отношения, в динамиката родители-деца?

–   Трудно е да дам коректен отговор на въпроса, защото повечето хора, които се обръщат за помощ и идват на курсовете, са жени. Така че аз няма как да имам пълната картина. За един мъж по принцип е по-трудно да си признае, че има проблеми, и той чака да опре ножът до кокала, за да потърси помощ. Да се потърси помощ се интерпретира като слабост от мъжете. Докато жените не се притесняват от това. За България това е ясно очертана тенденция.

–     Ваши препоръка за решаване на проблеми?

–     Една от добрите препоръки е да се спре постоянното споделяне на проблема, ако човек иска наистина да го реши. При изговарянето на проблема се получава едно временно облекчение, което трае ден-два най-много. След това се завърта старият проблем наново. И пак изливане, и пак завъртане на проблема. И това може да продължи до безкрай, ако няма някаква промяна в този начин на действие и мислене.

Снимка: Интернет