Приемната майка Цветослава Лазарова: Приемната грижа е за хора с големи сърца

Приемната грижа изисква отдаденост, търпение и готовност човек да постави нуждите на детето на първо място. Това разказва пред Българската телеграфна агенция (БТА) в рамките на проекта „Приеми ме“ приемната майка Цветослава Лазарова от град Славяново.

Лазарова е текстилен инженер по образование и от 2016 г. е професионален приемен родител към Община Плевен. Тя се грижи за деца на възраст от 0 до 3 години, включително за малчугани с леки физически увреждания. Майка е на три деца – две биологични дъщери на 34 и 26 години и осиновен 10-годишен син, който е било първото ѝ приемно дете.

До момента в дома ѝ са живели пет момчета и две момичета. Три от децата са били здрави, а останалите са имали леки физически увреждания. В момента Лазарова се грижи за седмото си приемно дете, което също е с увреждания.

Желанието ѝ да стане приемен родител се появява още в края на 80-те години. Като ученичка тя посещава дом за деца и срещата с малчуганите, включително с тези с увреждания, оставя траен отпечатък в съзнанието ѝ. Тогава за първи път споделя с майка си, че иска да приемат дете в семейството.

Години по-късно среща позната, която се грижи за малко момиче като приемна майка. След като научава повече за приемната грижа, Лазарова взема решението да се включи в системата. По думите ѝ са ѝ били нужни по-малко от месец, за да се информира, да подготви необходимите документи и да започне обучение.

Тя определя решението да приемеш в дома си непознато дете като най-трудната стъпка. Според нея приемната грижа не е подходяща за всеки, тъй като изисква човек да промени начина си на живот, навиците си и приоритетите си. Приемният родител трябва да бъде на разположение постоянно и да е готов да поеме чуждата болка и страдание.

„Приемната грижа е за хора с големи сърца“, казва Лазарова пред БТА. Тя подчертава, че приемното родителство се различава съществено от биологичното. Приемният родител трябва да даде на детето сигурност, обич, внимание и майчина топлина, особено когато то е било отхвърляно, пренебрегвано или е преживяло насилие и липса на грижа.

Решението да стане приемен родител е било подкрепено от нейните биологични дъщери. По думите ѝ те не са проявявали ревност, въпреки че подобни чувства са напълно естествени. Лазарова отбелязва, че приемната грижа е специфичен вид родителство, при което човек е изцяло отдаден на детето. Освен грижата за него обаче приемните родители носят и отговорност пред институциите и държавата.

Според Лазарова децата се извеждат от биологичните си семейства само като крайна мярка – при бедност, насилие, тормоз, неглижиране или други сериозни рискове. Преди това обикновено се правят опити за работа със семейството и неговите близки, за да се предотврати раздялата.

За десетте години като приемен родител Лазарова е станала по-търпелива, дисциплинирана и последователна. Тя обаче смята, че липсата на млади хора в системата се дължи и на неблагоприятните условия за работа. Професионалните приемни родители нямат трудови договори, а работят по граждански договори. Това ги лишава от права като болнични, платен отпуск, обезщетения при безработица и защита при временна или постоянна нетрудоспособност.

По думите ѝ приемните родители имат пенсионно и здравно осигуряване, но не са осигурени за общо заболяване и майчинство. Тя смята, че е необходимо да бъде създаден специален вид трудов договор, който да гарантира по-добра защита за хората, поемащи тази отговорна роля.

Най-тежкият момент в приемната грижа според Лазарова е раздялата с детето. Тя посочва, че независимо от подготовката и професионалния опит, никой не може напълно да се научи да се разделя без болка. Страдат както приемният родител, така и детето, дори когато това не е видимо.

Въпреки трудностите Лазарова определя приемната грижа не като работа, а като мисия и кауза. За нея най-важното е детето да получи подкрепа, да преодолее преживените травми и да изгради доверие. Когато настъпи моментът на раздялата, приемният родител трябва да приеме, че е изпълнил своята мисия, макар това да остава емоционално тежко.