Да си спомним за големия български художник и карикатурист Илия Бешков

Днес се навършват 59 години от смъртта на големия български художник, карикатурист и общественик Илия Бешков. Един от най-забележителните български творци от първата половина на 20 век е роден на 24 юли 1901 година в Долни Дъбник. Негов брат е политикът Иван Бешков, осъден на смърт от комунистическия Народен съд и екзекутиран на 1 февруари 1945 г.

В периода 1918 – 1920 г. Бешков следва в Юридическия факултет на Софийския университет. Завръща се за кратко в Плевен като учител. През 1921 г. започва да учи живопис в Художествената академия в класа на проф. Никола Маринов и завършва през 1926 г.

Още като студент печата карикатури в сп. „Маскарад“, „Див дядо“, „Българан“, „Стършел“, „Вик“. Илюстрира изданията на издателствата „Т. Ф. Чипев“ и „Хемус“. От 1925 г. сътрудничи на в. „Пладне“ и редица други издания. На два пъти в този период е арестуван: през 1923 г. за участие в юнското въстание и след априлските събития през 1925 г.

От 1930 г. е член на дружеството „Родно изкуство“. От 1945 г. преподава в Академията рисуване, илюстрация и оформление на книгата, редовен професор там става през 1953 г., завежда катедра „Графика“ до края на живота си.

Умира в София на 23 януари 1958 г.

Откъс от „Черната тетрадка“ – дневникът на Илия Бешков

 [Издателство „Изток – Запад“]

22 юли 1950 г.

Слушам руските радиопесни – русите пеят възторжено за Москва, за Сталин, за Червената армия, за Волга. Това им е родината и те я обичат. Тази обич поддържа живота им. Българинът отдавна не е обичал родината си и е отвикнал да я обича. Отвикнал е да обича въобще – той бди за прехраната и живота си и се опитва да пее не свои песни. Но той не познава чуждата песен, която е чужда душа, и мълчи. Тъжни са нашите песни, а той не смее гласно да тъжи. И тъжната песен – изпята свободно – се превръща в радост, в живот. Не се пеят песните, не текат реките на радостта. Само радиото пее – народът слуша и мълчи: радва ли се той, плаче ли скришом, милва ли децата си или пие, потънал в хулни мисли и в дълбоката си неизразена скръб. Не зная какво става с него, не го познавам вече – само със скръбта на сърцето си го усещам.

Днес почти никой не говори това, което мисли. Всеки е безкрайно затруднен да не изрече нито сянка от това, което мисли и чувства. Най-благоприятното положение е да не говориш, но то е абсолютно недопустимо, тъй като мълчанието е безспорно доказателство, че мислиш. Ти трябва да проговориш, за да отречеш и умъртвиш сам собствената си мисъл. Лудост е, от друга страна, да смяташ, че е възможно да изречеш мисълта и чувството си, защото дори време няма да имаш за това. И ето, хората са задължени да разговарят, макар да знаят, че не казват нищо от това, което мислят. Едничката „полза“ от такова словесно общуване е останалото живо и будно чувство – любопитството – именно всеки иска да узнае доколко другият е по-лъжлив, по-отвратителен и по-безочлив. Следва и похвалата, и удивлението, и почитта към тях, защото на човека са му по-необходими похвалата, завистта и удивлението, отколкото истината. Хората са убедени, че може да се живее без нея, дори, че може да се живее само без нея. Щом са спечелили живота – те не са загубили нищо. Страхът им доставя достатъчно трепети и вълнения, за да не обеднеят емоционално.

Те трябва да знаят (и знаят вече), че животът им е подарен, за да не питат за цената.

Какво пък е положението на фанатиците за разлика от съмняващите се „свободни“ хора. Последните не смеят да говорят, а фанатиците не могат и не смеят да мислят, за да не нарушат догмата. И затова те говорят непрекъснато само нея (не за нея!, защото само тя се изрича и не се обсъжда). Но тъй като тя, догмата, е изречена преди тях и съществува без тях и тяхното говорене, все едно, че те мълчат. Те са получили догмата със задължението да не питат за цената. Опасността (една и съща) грози и едните, и другите. Малката разлика между едните и другите е нищо пред общата голяма опасност и като резултат се явява единението (моралното и политическото единство на нацията).

Доктринерите знаят за своето ограничение – дори понякога го схващат като болест, от която обаче те не желаят да оздравеят, защото няма да бъдат способни да живеят живота, който ще изисква от тях повече морални възможности. Те предпочитат дори да умрат, отколкото да се видят слаби, безсилни пред повелите на духовния живот. Затова отричат духа и всичките му прояви. Те са обзети от най-упорита и низша гордост. Те бранят себе си от най-малкия пробив, защото от този пробив съзнанието им няма да се разшири, а ще изчезне, защото е твърде незначително.