Една история за доброто или как двама мъже от Червен бряг рискуваха живота си, за да спасят коте

В забързаното и понякога доста сиво ежедневие, изпълнено с лоши новини за катастрофи, убийства и какви ли не зверства, няма как да не обърнем внимание на едно добро дело, което може да разтопи, ако не всяко, то почти всяко сърце. От няколко часа разказа за случката обикаля интернет пространството, като за пореден път показва, че все пак доброто е сред нас. И ако в повечето случаи сме свикнали подобни истории да четем за случаи в чужбина, то днешната е не само от нашата мила България, а дори е от Червен бряг.

Разказът е на Георги Колев от Червен бряг, който е един от участниците в тази добра постъпка. Разказ за едно немирно коте, високо дърво и хора с огромни сърца, готови да помогнат без да се замислят. Разказ, започващ с думите на  Алфонс Дьо Ламартин: „Човек няма две сърца – едното за хората, другото за животните. Той или има сърце, или няма!“.

„Ръми, съвсем октомврийско, мрачно и студено. Аз и Вили крачим по сънените улици на града. Ранно сутрешно кафе! Едно от онези малки удоволствия които оцветяват живота и го правят по-поносим. Сядаме в Централ. Първите сме. Някои от масите дори още си нямат столове. Петя директно излиза от бара, носейки ни кафетата без да ни пита. И така съботата стартира по начин, който дори не загатва, какво ще се случи само малко по-късно. Постепенно и незабележимо кафенето се изпълва с хора и живот. Ние с Вили вече сме на ранна съботна мента … една традиция, която си имаме отдавна и си я тачим. Някак си внезапно от към гърба ми пристига жена с леко трескав поглед и нервност в движенията: „Извинете мога ли да ви попитам нещо?!“. „Разбира се“ – отговарям аз учуден от очевидно неслучайното заговаряне. „Нали вие ходите по планините?!“ – ха – шах с пешката! „Да“ – отговорът ми е леко колеблив. „И се катерите с въжета … нали?!“ – става интересно! „Да“ – вече съм заинтригуван. „Ще може ли да спасите едно коте?! … моля ви!“ – поглеждам Виолета, тя е не по-малко впечатлена от мен. И така започна тази неочаквана спас акция.

Общо взето прозаична история. Котето се качило на дървото и не могло да слезе – класика в жанра. Мирослав Макавеев /местен бизнесмен и предприемач/ взел вишката от Енергото и го свалил. Дотук хубаво, ама котаракът явно алпинист си пада, и след няколко дни се изкатерил отново. Този път по-високо естествено, иначе за какво ще го прави пак, и този път вишката била безпомощна. Жените ходили до Пожарната, но там ги отсвирили /това не ми се коментира/, и вече от осем дни храбрият котарак кибичи в клоните на дървото изложен на природните стихии, и оплаквайки горко жестоката си съдба. Всичко това научавам докато леля Сашка ме води към кестена върху който се е остобирчил нашият герой. Стигам и оглеждам. Сериозна работа! Има си десет-дванайсет метра … не е майтап. Мисля, мъдрувам, а леля Сашка си каканиже покрай мен. Ще го направим!

Звъня на Сашко – „Къде си мойто момче?“. „На работа господине. Защо?“. „Искаш ли една бърза тренировка, и да спасим една заблудена душа?“ – отговорът е ясен.

След половин час сме под дървото с екипировката, готови за подвизи. Бърза разстановка на ситуацията. Сандик вече е надобрял доста, но това ще му е първо откатерване на долна осигуровка. Нищо, винаги има първи път, а и каузата е благородна. Каузата добре е силна, но екипировчицата ни е слабичка за такъв тип забава. Сандик скача в моята седалка, аз импровизирам една от тръбна лента, правим рингове от два прусека, закачам му шест карабинера на кръста, и … инструктаж! Въжето ни е статик! Ние сме на долна осигуровка! Ако отлепи и направи фактор на падане, ще има болка в телцето – и в неговото, и в моето. „Сандик, изграждай закрепванията на близки разстояния!!!“. „Добре, добре, господине“ – усещам у него суперменски порив. „Не ми викай добре! – на къси разстояния да не страдаме!!!“

Сандик се справи блестящо!!! Какво израстване има в това момче, не е истина просто! Откатери го за около два часа. Аз отдолу изпуших половин кутия цигари, докато го осигурявам. Почти не съм се обаждал с напътствия. Сандик вече мисли с въжето и карабинерите. А, екшанът беше голям! И публика си събрахме. И ни понаснимаха. Акцията мина като по учебник.

Накрая Котаракът в чизми /така Сандик кръсти четириногия алпинист/ беше на земята. Преди обаче да го отдадем в топлите прегръдки на леля Сашка исках да направя още нещо. С една нокторезачка за две минути му направих маникюр. Не за друго, просто не ми се правеше втори път същата гимнастика.

После го отпразнувахме в Центал. Заваля. Добре, че ни изчака!

* Посвещавам с цялото си сърце на Виолета Иванова”.

Снимки: фейсбук