Актрисата Мерил Стрийп навърши 65

Мери Луиз се ражда на 22 юни 1949 г., в Съмит (Ню Джърси). Още като ученичка се увлича по театъра. През 1975 г. завършва Йейлския университет като магистър по изобразителни и драматични изкуства.

В киното, където Стрийп се оказва след няколко години в един от най-добрите нюйоркски театри, ръководен от Джоузеф Пап, отначало не й провървява. Вече била известна актриса, играеща в постановки по Шекспир, Стриндберг, Тенеси Уилямс, а й поръчали малка роля на светска дама в „Джулия“ на Ф. Цинеман (1977). На всичко отгоре в процеса на монтажа били изрязани почти всички кадри с нейно участие. Със следващите й роли обаче, главно на второстепенни героини, ценителите на истинското изкуство веднага я забелязали. За ролята си в „Ловецът на елени” (1978) Мерил печели наградата на Националното общество на кинокритиците за „най-добра поддържаща актриса“, а за участието си във филма „Геноцид“ (1978) е наградена с най-престижната телевизионна награда „Еми“. За играта си в „The Seduction of Joe Tynan“ (1979) получава приза на нюйоркските критици.

Истински екранен триумф за актрисата става ролята на Джоана в известния филм на Р. Бентън „Крамър срещу Крамър“ (1979). В образа, който създава, актрисата набляга (в осъвременен вариант) на много черти, свойствени на ибсеновата Нора, играна от нея в театъра. Мерил Стрийп отлично осъзнавала непечелившата позиция на своя персонаж – майка, изоставила детето си. Но актрисата рискувала и спечелила. „Оскарът“ за най-добра актриса в поддържаща роля бил справедлива награда за майсторството й.

В „Жената на френския лейтенант“ (1981) Мерил Стрийп се превъплъщава в две героини: отритната от викторианското общество любовница на някакъв митичен френски лейтенат и съвременната актриса Ана – два различни женски характера. Двата образа ги сближава стремежът им към свобода и независимост в сферата на личните отношения. Те, както и Джоана, са изпълнени с „отрицателно обаяние“. На актрисата не са й интересни изцяло положителните героини, които по правило са доста безцветни.

Своя втори „Оскар” – вече за главна женска роля – Стрийп получава за участието си в екранизации на Алън Пакула на антифашисткия романа на У. Стайрън „Изборът на Софи” (1982). Тук отново й се налага да играе две роли, но вече не на различни жени, а на една: в Освиенцим и в следвоенния Ню Йорк. И на едното, и на другото място героинята е поставена пред много труден избор: отначало – кое от двете си деца да обрече на смърт, а после трябва да избере благоденствие или порядъчност; тя избира второто, за което заплаща с живота си. (С фашизма се сражава и друга героиня на Стрийп – Сюзан Треърн, във филма на Ф. Скепси „Изобилие“, 1985.)

В средата на 80-те Мерил Стрийп се снима в поредица филми за любовта. В „Да се влюбиш“ (1984) на У. Гросбард (с Робърт Де Ниро) тя показва как тривиалната любовна изневяра може да прерастне в голямо, истинско чувство. В „Heartburn“ (1986) на Майк Никълс (с Джак Никълсън) Мерил играе реално съществуваща личност, Нора Ефрон, която разказва историята на краха на своя брак с Карл Бърнстейн, единият от двамата журналисти, разкрили аферата „Уотъргейт”. Любовта е трудна не само в големия град, но даже и там, където наоколо няма никой – това утвърждава с играта си актрисата в лентата на Сидни Полак „Извън Африка“, получил „Оскар” като най-добър филм на 1985 г.

Малко уморена от ролите на всички тези красиви и страстни жени, Мерил Стрийп се насочва към по-различно амплоа. През 1987 г. бразилският режисьор Ектор Бабенко я покани в своя американски филм „Ironweed“, където актрисата демонстрира удивителната си способност драстично да промени външния си облик. В същото време заставя зрителите да се отнесат със симпатия към доста несимпатичен персонаж.

Наградата на кинофестивала в Кан за най-добра женска роля Стрийп получава за участието си във филма на Ф. Шепизи „Вик в мрака“ (1988), в който играе майка, осъдена за убийството на собственото си дете, изчезнало по време на излет сред природата. За убедителната игра на актрисата помогнало и това, че нейната дъщеря Грейс била приблизително на същата възраст като безследно изчезналото дете във филма.

Мерил Стрийп пробва силите си и в комедията „Тя, дяволът“ (1989) на Сюзан Зайделман и играе доста успешно в „Смъртта й прилича“ (1992) на Р. Земекис.

В „Postcards from the Edge“ на М. Никълс (1990) демонстрира ярък музикален талант, а в екшъна „Дивата река” (1994) се представи като истински каскадьор, преди да се върне отново към романтичните драми с „Мостовете на Медисън” (1995). През последните години актрисата направи силни роли още и в „Адаптация”, „Часовете” (и двата през 2002), както и в „Дяволът носи Прада” (2006).

След актьорите и актрисите Мерил Стрийп е номер 1 по брой номинации за заветния „Оскар” – 10 номинации и две награди. Тя си е заслужила репутацията като „Лорънс Оливие в рокля” и при това си остава жена до мозъка на костите. В реалния живот от 1978 г. Стрийп е омъжена за скулптура Дон Хамър и имат две момчета и две момичета, поради което актрисата споделя: ”Винаги се чувствам уморена…”