Завърши ли войната на Трети март

Завършва ли една война с подписването на примирие? Формално да, но решени ли са проблемите, заради които е възникнала, изтеглени ли са войските. Въпросите не са един и два, но често отговорите на тези въпроси остават само за изследователите… Руско–турската война от 1877 – 78 година не е изключение в този ред на мисли. Но кой може да знае отговорите за нея по–добре от главнокомандващия руската армия генерал Едуард Тотлебен.

 Руската армия е пред стените на Цариград, когато на 31 април 1878 г. генерал Тотлебен се завръща след кратко боледуване от Петербург, за да поеме от брата на императора Николай Николаевич командването на  армията. След седмица, на 6 май, той пише в писмо до съпругата си: „Турците си отдъхнаха, те се съвзеха и постоянно са подстрекавани против нас от англичаните. Те имат войска от 200 000  човека, а на другата  страна в Цариград стоят 80 000. Турците пред лицето ни с голяма енергия укрепват Цариград и въоръжават батареите си с обсадни оръдия. Осман паша пак командва войската… Между това тифусът се разпространява, броят на болните е извънредно голям. Войските се държат, като че ли има пълен мир в очакване на завръщане в любимото отечество.”

Сан-Стефанският договор е предварителен. Мирът зависи от това да бъдат изпълнени всичките му точки, които засягат България, Сърбия, Румъния, Черна гора. „Турците изглежда, че много са недоволни от моето назначение и постоянно се страхуват от внезапно нападение –  споделя ген. Тотлебен. – Всяка седмица пиша дълги доклади от пет–шест коли на императора.”  Докладва, че е изпратил 20 000 болни с параходи за пристанища на Черно море, но остават още около 15 000.

Опасенията на ген. Тотлебен са, че ако руските войски напуснат България, „то тогава ще започнат наистина убийства, походи, грабежи и тогава ще дойде реванш от страна на турците.” Освен това се изчаква Турция да предаде Варна. Великият везир Сафет паша изпраща заповед във Варна да се предадат турските укрепления чак на 12 юли, когато е наясно с решенията на Берлинския конгрес.

Заповедта за изтегляне идва през август 1878 г. Тотлебен отбелязва: „Получих височайшата заповед за натоварване на параходи на войската и за връщането и в родината. Светкавично се разпространи тази радостна новина сред войската, във всички лагери се чуваха ликувания и песни…. Когато корабите вдигнаха котва, избухна гръмотевично ура, което нямаше край, фуражки летяха във въздуха, музика свиреше.  Събитието е повод султанът Абдул Хамид да покани ген. Тотлебен на обяд. Генералът отбелязва с прецизната си немска акуратност този обяд с едно изречение: „Сервизът беше наистина разкошен, ястията лоши, музиката отвратителна.”

В средата на месец септември ген. Тотлебен заминава за Русия и в Ливадия докладва лично на императора за положението в България. Опасенията му са от интригите на англичани и турци. При тези обстоятелства той изисква да се вземат „известни военни мерки” и една значителна военна част да остане в България, а също и той с неговия щаб. Императорът е съгласен и Тотлебен заминава с параход за Бургас, за да отиде от там в Одрин, където се намира главната му квартира. Войските , останали в България се разполагат по линията Пловдив – Одрин – Цариград, а Тотлебен всеки петък пише своите редовни доклади до император Александър Втори.

Руските войски в България тържествено отбелязват годишнината от победата при Плевен на 10 декември с голям парад край стените на Цариград. Командва го лично героят от Плевенската епопея генерал Михаил Скобелев.

Настъпва 1879 г. На 27 януари ген. Тотлебен пише: „Днес ние очакваме подписването на окончателния мир и предаването на Подгорица. Ако това стане, както ми телеграфира княз Лобанов, аз ще издам заповед по войската за връщането на войските в Русия с изключение на останалите за окупация.”

Същият ден в Цариград е подписан Константинополският мирен договор, който възстановява мирните отношения между Русия и Османската империя, прекъснати от войната. Всичко е съобразено, съгласно измененията направени от Берлинския конгрес на договора от Сан–Стефано. Сега наистина войната е завършила.

Валери  Какачев, Регионален военноисторически музей – Плевен