Таня Йовева: Хората с увреждания трябва да намерят мястото си в живота

Книгата си „Европа за хората – достойният труд на достойните хора” представи за първи път, и то в Плевен, журналистката Таня Йовева. Тя загубва зрението си като дете, но това не й пречи да се бори да я приемат като всички останали. Още като ученичка по онова време, Таня става единствената в страната, която решила да учи в масово училище. По-късно завършва Софийски университет, става журналист и повече от 40 години упорито обикаля България и света, за да пише за желанието на хората с различни възможности да се трудят. Работила е като секретар на Националния съвет по рехабилитация и социална интеграция към Министерски съвет, създава фондация „Достоен живот”, а после и сдружение „Национален алианс за развитие”. Таня издава книгата в полза на хората с увреждания, а и за да напомни на останалите, че всички сме равни.

–Какво Ви подтикна да издадете книгата?

-Миналата година през месец май проведохме Национална конференция за заетостта на жените с увреждания. Поставиха се много проблеми в тази връзка и затова реших многото материали и интервюта, които съм направила у нас и в чужбина, да ги събера в една книга. Тя се казва „Достойният труд на достойните хора”. Европа трябва да бъде за всички и хората с увредания да намират своето място в живота. Затова правих книгата с голямо желание и интерес и се надявам да е полезна за тези, които ще я получат.

–Как ще се разпространява?

-Ходим по срещи и пресконференции, като в Плевен, разпространяваме я безплатно. Защото тя преди всичко трябва да служи на работодатели и на хората с увреждания, да ги стимулира да правят нещо за себе си.

–Какви материали могат да се намерят в книгата?

-В нея има не само портрети на хора с увреждания, успели в живота у нас и в чежбина, но и материали, свързани с политиките на хората с увреждания, стратегиите. Всичко онова, което вълнува хората, може да бъде намерено в книгата. В днешно време проблемите, свързани със заетостта, са големи, още повече са за хората с увреждания. Те също могат да бъдат полезни на обществото, да допринесат със своя опит и знание, така че те трябва да бъдат използвани, трябва да бъдат търсени от работодатели.

–А дали е така на практика?

-У нас работодателите се притесняват да назначават хора с увреждания на работа, някои дори направо предпочитат да си платят на държавата 3-те процента от квотата за персонал, която е за хора с увреждадния, отколкото да ги назначат на работа. За някои от хората с увреждания, тези които са в инвалидни колички например, трябва да се осигурят необходимите условия. Агенцията за хора с увреждания предлага, например, такива проекти, по които се създават и условия за работното място и те могат да бъдат ползвани. Но по принцип един работодател трябва да бъде широко скроен, за да ги приема на работа. Само 10% от хората с увреждания в България имат своята работа и своето място в живота. А всъщност вече не знам дали са тези проценти или дори по-малко.

–Как са уредени нещата в другите страни?

-В другите страни изключително добре работят посредниците, индивидуалната работа е много важна. Работодателите си подават желанията и посредниците намират хора, обучават ги – как да се държат в обществото, как да се обличат. У нас това все още не се прави, няма необходимия подход към тези хора и затова ние, медиите, трябва много да говорим за да може обществото да има нагласата да ги приема такива, каквито са.

–Много от хората споделят, че нямат нужните удобства, за да излязат от домовете си и да бъдат сред останалите, а и като излязат пък, много често се чувстват като „бели врани”.

-Да, така е, у нас е така. При ходенето ми в Испания например видях, че тези хора са навън. Те работят по хотели и къде ли не, стига да имат възможност да изпълняват задълженията си. Когато бях в Париж на конференция, посветена на проблемите на заетостта на жените с увреждания, стана ясно, че дамите също искат да работят, да започнат собствен бизнес. Присъствах и на седмицата на работодателите, които търсеха да назначават персонал. Там се обръща голямо внимание на социалните придобивки на хората с увреждания, осигуряват им се компютри и всички технически средства, които биха могли да бъдат полезни, за да могат хората с увреждания да се чувстват добре и да се движат свободно и спокойно. България също напредва, и тук се опитваме да правим нещо, макар че върви бавно.

–Всичко това, което е в чужбина, за нас е на светлинни години далече. Кога реално, според Вас, тези неща ще се случат и в България?

-На 26 януари миналата година беше приета Конвенцията на Програмата за развитие на ООН , така че на всеки 2 години държавата трябва да прави доклад за това, което се прави за хората с увреждания. Не знам сега с тези промени, които се случват у нас, ще бъде ли взето сериозно отношение. Но, дай Боже, и хората с увреждадния да се чувстват по-добре, защото те разчитат на тези промени, и те имат надежда за по-добро бъдеще. Най-малко 5-10 години ще трябват, за да се промени нагласата у обществото. Факт е, че навремето Съюзът на слепите, на глухите имаха големи предприятия и хората с увреждания работеха в тях. И сега ги има, но вече нямат такова производство и май няма желаещи да работят там, всичко замря. Както и в много други бизнеси в държавата, между другото. Необходими са много добри мениджъри, за да се променят нещата и работодатели, които да приемат хората такива, каквито са.

Много зависи и от активността на самите хора с увреждания, не само тази на обществото. Не бива само да чакаме някой да ни свърши работата, трябва да полагаме и ние усилия, за да постигнем нещо. Аз самата съм работила към Министерски съвет като секретар в Националния съвет по рехабилитация и социална интеграция и след това създадох фондация „Достоен живот”, после сдружение „Национален алианс за развитие”. Непрекъснато се опитвам нещо да променям, да вървят нещата. Но освен много контакти, е необходимо и добро желание.