Поставянето на барелеф на Божко Шойков е признание за всички, превърнали Музикалното училище в културен институт от национално значение

Венцислава Шойкова e завършила НУИ „Панайот Пипков” през 1982 г. със златен медал и 5 първи награди от национални конкурси. Професионалното си развитие продължава във Франция като специализира „камерна музика” във Висшата консерватория в Париж. Вече 25 години свири с най-престижните оркестри на Париж, Версай, Кан, Ница, Монако, а от 18 години преподава цигулка и камерна музика в консерваторията на град Кан. Благодарение на своята любов към родното училище, признателност и почит към делото на своя баща, и своя авторитет тя успява да реализира редица културни проекти с участието на плевенските ученици и учители. Венцислава Шойкова беше в Плевен като солист на камерен ансамбъл „Бревис” и перкусионен ансамбъл „Акцент” по време на благотворителния концерт на НУИ „Панайот Пипков” по повод патронния празник на училището. Средствата от концерта са за изработване на барелеф на бащата на Венцислава Шойкова – Божко Шойков, който 34 години е директор на училището.

–  Г-жо Шойкова, откога не сте свирили като солистка на плевенска сцена?

– В Плевен се връщам често, но като солистка не съм свирила от 1982 г., когато завърших Музикалното училище. Радвам се, че училището е запазило тази прекрасна традиция да прави концерти по повод патронния си празник. Панайот Пипков е сред големите интелектуалци и музикален лидер и е чест, че плевенското училище носи неговото име.

Използвам възможността да благодаря още веднъж на ръководството на училището за инициативата да бъде поставен барелеф на моя баща пред училищната концертна зала, която от 2002 г. носи неговото име.

За мен това не е барелеф на Божко Шойков, а това е признание за всички, работили под негово  ръководство и заедно с него, за да направят този културен институт, в каквото се е превърнало Музикалното училище не само за Плевен, а и за страната.

Благодарна съм много на директорката  Жечка Димитрова, която е продължител на едно дело, започнато от моя баща и градено от всички през тези години. Ето защо инициативата  е признание за всички.

– Споменът за Божко Шойков ревностно се съхранява в Музикалното училище. Кой е най-яркият спомен, който вие сте запазили от него като баща?

–  Запазила съм не един и два спомена от него и мога дълго да разказвам за тях. Но когато човек се отделя от родината си, от корена си има друго отношение към спомените. Те са извор на много сила. Затова човек трябва да пази паметта си. В моята памет са живи всичките тези моменти, които съм изживяла с него  и като музикант, и като негова дъщеря. Те са ми давали сила през годините  и ще продължат да ми дават тази сила в професионалната ми реализация, а и в живота ми въобще. Когато напусках България имаше един много хубав български филм – „Дърво без корен”. Без това, което са ни дали нашите родители и учители, не бихме могли да пуснем корен никъде.

– А учителят, от когото сте научили и получили най-много?

– За мен е много голямо щастие, че съм ученичка на Валентина Бунарджиева, която беше концертмайстор на Плевенска филхармония и всъщност един от основателите й. Тя стана мой учител, когато бях на пет години и половина и остана мой ръководител докато завърших училище. Това е прекрасен преподавател, чиято школа се познава и цени. Валентина Бунарджиева  винаги ми е била модел за артист, за творец, за педагог, за жена, за човек.

– Самата вие сега сте педагог във Франция.

–  Да, от 18 години преподавам. Първо бях преподавател в консерваторията в Ница, а сега преподавам в консерваторията в Кан. И мога да кажа, че много ми харесва тази професия. Но, за да стигна дотук, трябваше да измина не много лесен път. Във Франция живея от  25 години. Първоначално нямах намерение да оставам там, но така се случи животът и не съжалявам, защото се срещнах с много интересни хора, имам възможност да живея и дишам в друг естетически свят.  Първоначално работех с различни оркестри  в Париж и около Париж, след което започнах да уча в Консерваторията и завърших два майсторски класа – по камерна музика и по цигулка.  На 24 години трябваше да започна отново образованието си, тъй като нашите дипломи тогава не се признаваха. Това пък ми даде възможност по-късно да стана преподавател, което ме прави щастлива сега.

– Ще продължи ли вашата асоциация съвместната си работа с Музикалното училище в Плевен?

– Имаме мечти и желание за продължаване на съвместната ни работа, но има много точки, които трябва да се решават от ръководителите на консерваторията в Кан и на училището по изкуствата в Плевен. Имам предложение за педагогически и ученически обмен, който да е дългосрочен. По него всъщност ние работим от 2002 г. и плевенски ученици вече четири пъти са гостували във Франция. Докато аз съм президент на тази асоциация, това ще продължи.