104 години от смъртта на Мина Тодорова – музата на Яворов

Мина Тодорова, родена на 4 юли 1890 г. в град Елена, е всеизвестната любима на поета Пейо Яворов и сестра на писателя Петко Тодоров, който по-късно заедно с д-р Кръстьо Кръстев, Пейо Яворов и Пенчо Славейков образува Кръга „Мисъл“.

Мина Тодорова израства в заможно семейство. Учи в София от 1904 до 1908 г. Запознава се с Яворов на Благовещение през 1906 г. На нея той посвещава някои от най-красивите си стихове като „Благовещение“, „Вълшебница“, „Две хубави очи“, и други. Отношенията им са усложнени поради нежеланието на близките на Мина тя да свързва живота си с този на Яворов. Освен това тя самата не е сигурна в чувствата си към него и в дълги периоди от време го отбягва. До скандал се стига след публикуването на цикъла „Писма“ в списание „Мисъл“ през 1906 г., когато Яворов е критикуван от две страни – от близките на Мина и от д-р Кръстев, заради откровеността, която си е позволил. На 18 юни 1909 г. в София е тяхната последна среща. През септември тя заминава за Париж заедно с брат си Никола. Записва се на курсове по френски език и е сред най-добрите курсисти.

В края на февруари 1910 г. се разболява от туберкулоза. Премества се в санаториума Беркплаж, където умира на 13 срещу 14 юли. Погребана е в гробището „Бианкур“ в Париж, Франция. Там, на гроба ѝ, всеки ден ходи и самият Яворов. Отношенията си с нея той описва в драмата „В полите на Витоша“. На същата тема е и драмата на Петко Тодоров „Змейова сватба“.

В книгата си „Мина – интимни и предсмъртни изповеди“ Стефан Памуков повдига булото на много тайни около любовта между поета с гореща кръв и неговата вдъхновителка. Любовта между Яворов и Мина била нежна, но противоречива. Поетът вероятно се е уморил от тайните писма и срещи заради решителния отпор срещу него на семейство Тодорови. Яворов нямал нагласа за брачен съюз в началото на любовната идилия и щом усетил подобна опасност, споделил със сестра си Екатерина в писмо от 17 декември 1907 г.: „Моята приятелка е вече нажежена до най-висок градус и твоят брат изгуби пусулата. Боже мой, ами аз съвсем не съм човек за женене и семеен живот! Само едната мисъл за нещо подобно е достатъчна да убие не само всяка любов у мене, но и всяко човешко чувство“.

Поетът стига още по-далеч: „Помисля ли за такъв край, за женитба, аз чувствам любовта ми да се превръща в една непреодолима ненавист! Аз предварително чувствам свободата си ограничена, мечтите си обезкрилени, гордостта си накърнена от зестрата, която може да ми се натрапи – и душата ми захваща да вие като ранен вълк“. Любовните откровения и тайни срещи обаче продължават. В свое писмо от 24 януари 1907 г. Мина отново обсъжда щекотливия въпрос за евентуална раздяла. Откровението завършва така: „Но аз зная, че ти не можеш да бъдеш спокоен, не можеш да се примириш, ако аз първа не туря край. И ако ти беше тука, аз щях да се  притисна до гърдите ти и щях да слушам бучащата в тях буря, а и ти би чул… Сега да туряме ли край? Боже мой, ний наистина сме безумни.“ Две седмици по-рано госпожица Тодорова е написала до поета: „Не, Яворов, може би аз не съм те обичала с такава любов, която би те задоволила, но във всеки случай аз съм хранила към тебе такова чувство, което към никого другиго няма да храня и не съжалявам за това.“ Мина е надраснала не само възрастта си, но и времето си. Това личи в следните редове: „… само тогава, когато бъда свободна, ще мога да обикна, защото слиянието на две души е възможно само при пълна свобода: тогава, когато всеки от любящата се двойка престане да желае подчинението – чувствата, желанията, мислите, навиците и пр. на другия, под своето насилие.“

Две хубави очи

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи – музика, лъчи.
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те!
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…