Почина поетесата Станка Пенчева

На 84-годишна възраст днес е починала поетесата Станка Пенчева.

Станка Пенчева е родена на 9 юли 1929 г. в Сливен. През 1952 г. завършва руска филология в Софийския университет и се свързва с младежките литературни среди. Започва работа в литературната редакция на Българското национално радио за периода 1951-1955 г. През същата година излиза първата ѝ стихосбирка „Пълнолетие“, но отделни нейни произведения са публикувани още в началото на 40-те години в детски вестник „Изгрев“. Приета е в Съюза на българските писатели. Две години -1956 и 1958 г. – живее със семейството си в Русе, кореспондент е на вестник „Народна култура“.

Работи още в литературното списание „Септември“ (1959-1975 г.) и в списание „Отечество“ (1975-1986 г.). Освен поезия публикува публицистика и преводи, главно от руски език. Членува в Съюза на българските журналисти и Съюза на преводачите в България.

Станка Пенчева е автор на 27 стихосбирки, 3 книги с публицистика, една с автобиографична проза и една повест за деца. Отделни нейни творби са превеждани на руски, румънски, беларуски, английски, арабски, португалски, полски, шведски, хинди, испански, турски, френски, латвийски, украйнски, полски, чешки, словашки, сърбохърватски и др. Има издадени стихосбирки на грузински език.

ОПИС НА ВЕЩИ

Ако, не дай си боже, моят час ме настигне
Сред леден площад, сред улица гореща –
Ще вдигне някой мрежата с хляб и книги,
А служебното лице ще опише моите вещи.

Писалка. Не златна.
От употреба изтрита.
Тя пишеше “Мили.”
И: “Възразявам. Не съм съгласна.”
Портмоне. Констатирахме, че парите…
Парите ли? С тях бяхме наясно:
Знаех цената им и знаех да ги пилея.
Ключ секретен. И от кутия на поща.
Моят дом. Със цветята, с мушичките в полилея,
Със кратките дни и с дългите нощи,
С едно момиче, без което е пусто и скучно,
С една снимка на мъж върху скрина.
И в едно чекмедже – половината живот заключен…

Намерихме стари билети –
За влак, за кино…
Колко път през живота си пропътува!
На тръгване трептях от очакване цялата
И от радост звънтях – че се връщам.
До ново отплуване.
… и дреболии: гребен,
парфюм, огледало…
Не бях хубава. Но обичана бях. До края.
До последната, недовършена мисъл.

Тук описът свършва. Печат.
И човекът не знае,
Че всъщност живота ми е описал.