За Слава Рачева и Педя Човек – с любов

Лъчезарна, усмихната, открита – такова е първото впечатление при срещата с актрисата Слава Рачева. За големите, които пораснахме с приказките на Педя Човек – лакът брада, вълнението от детските спомени е почти непреодолимо, а за малките срещата наживо е емоционална и интересна. Любим и запомнящ се герой е малкото човече, а да го свържеш с някой друг глас, освен с този на Слава Рачева, е невъзможно. Актрисата беше няколко дни в Плевен, повече от 25 години след първото си посещение в града, за да даде старт на тазгодишното издание на Маратона на четенето. С нея разговаряме за децата преди и сега, за нейната история и тази на Педя човек, за четенето, куклите и обичта.

– Повече от 25 години не сте идвали в Плевен. С какви чувства идвате сега?

– Идвам в Плевен с много любов към всички тези, които пораснаха с приказките на Педя човек, които го помнят, за да можем да разкажем приказки за техните деца, които са лишени от него. Казвам го с обич, с удоволствие и с усмивка, не страдам за този момент, но бих искала – колкото съм в състояние, да покажа и разкажа на децата нашите хубави народни приказки.

– Колко години навърши Педя човек?

– 52 години. Педя човек е феноменът на Българска национална телевизия, с който трябва много да се гордеем, според мен, защото по-запазен куклен герой от него няма. Слагам изкуството за деца на първо място, защото децата не бива да бъдат лишавани от всички ценности, които са се развивали в годините. А това да се научат да четат, да изработим у тях добър вкус и отношение към книгата, да се занимават с всички видове изкуства и да се наслаждават на тях прави нашия живот по-пъстър и приятен, по-духовен.

А куклата е направена от нашата художничка Милка Начева. Тя е по модел на Пясъчко, малкото човече, което пожелаваше в източногерманската, тогава, телевизия „лека нощ” на децата. Първоначално куклата беше с по-малки размери, но се оказа, че до артистите се губи и я направиха в по-голям ръст. Многократно е правена, защото изчезваше или се губеше. Когато пък през 1984 год. нашият космонавт Александър Алексанров летя, направиха 4 малки модела на Педя човек, защото той искаше да си я вземе от Земята. Тогава Александров отнесе в Космоса и 30-секунден запис с моя глас как пожелавам на нашите деца всичко хубаво и обещавам да разказвам много приказки.

– А как Ви избраха за ролята?

– Веднага след гимназията постъпих в кукления театър и 4 години вече бях там. Един ден, през 1961 год., се появи един човек от телевизията, който влезе в репетиционната и каза: „Търся един малък мъж”. И аз, понеже винаги много обичам да се обаждам първа, казах: „Аз съм малкият мъж”. А аз наистина играех всички момчешки роли. Станах, видя ме и каза: „Добре, ставаш”. Никой не знаеше за какво ставам в момента, но той ме покани да отида в Детската редакция на телевизията. Отидох, дадоха ми текста на песничката и я записахме. Композитор е Димитър Вълчев, текстът е на Димитър Спасов и Димитър Христов.

Оказа се, че трябва да отивам три пъти в седмицата на телевизионната кула – единственото студио в България. Там имаше три маси, на едната от които чичко Филипов четеше новини. На работа тогава съм пристигала в последния момент, нямаше метро, автобус и придвижването ставаше трудно, возили са ме дори с милиционерска патрулка, защото в 19.50 часа трябваше да се разкаже приказката. Когато пристигах, ми даваха текста, сядах до краката на чичко Филипов под масата и той много ми завиждаше, защото можеше да си чета текста. В 19.50 той вадеше своя портфейл, изваждаше вълнен косъм, който наричахме вълшебен, скъсваше го с думите „Тримби – римби – трука, Педя Човек тука” и аз се появявах с „Добър вечер, чичко Филипов! Добър вечер, мили деца!”. После се появи Сънчо, много млади и хубави актриси четоха приказки, а аз винаги седях под масата. Но пък и това има веселата страна – аз съм единствената жена, която толкова дълго е седяла в краката на чичко Филипов.

– Колко приказки е разказал Педя човек през тези години?

Стотици, за да бъдем скромни. А може би и хиляди. В многото срещи с деца и родители установих, че приказката е нещо вълшебно, което в каквото и да е време и строй, носи много свежест и удоволствие, развива фантазията и в нея винаги доброто побеждава злото.

– Имате ли наблюдения с какво днешните деца си пожелават лека нощ?

– Да, имам. Герои са супермени, дракони, вещици – неща, които за нас бяха непознати. За нас най-страшно беше Баба Яга и Торбалан. Сега малките говорят спокойно за всичко, макар че за нас това са чудовищни неща. Но децата трябва да растат в своето време и ние не трябва да ги ограничаваме, защото, според мен, всяко нещо е със своето време. Идва и си отива. Да са живи и здрави, ще отраснат с това, а после те самите ще съветват децата си за нещо друго.

– Каква е съдбата на куклите Педя Човек?

– Вкъщи са, защото можеха и да не съществуват вече. Всяко нещо трябва да се съхранява и да се пази. Мисля, че на това не сме свикнали и бих искала поне това, което е спомен за много поколения, да бъде малко запазено.

– За всички тези години Педя Човек стана Вашето второ аз или е истинското Ви аз?

– Безкрайно много роли съм изиграла и в кукления театър, навсякъде, запознала съм се с много неща, записала съм много плочи, имам безкрайно много участия в радиото, но той остана за мен един феномен. Той остана любим герой, запомнящ се и много майки, баби, по-големи батковци и каки казват сега: „А ние пораснахме с Педя Човек”. Аз благодаря на всички, които го помнят, благодарение на тяхната обич, внимание и памет той е запазен в нашите представи като любим герой на нашите деца, вече и пораснали.

– Сред тези много роли, в които сте се въплътили, има ли все пак такава, която не сте успели да изиграете?

– Това, което не съм изиграла, съм успяла да го разкажа като приказка. Усещам ангажимент да продължавам и досега да разказвам и да показвам Педя Човек и да играя с кукли, задължена съм на всички хора – малки и големи, в чиито домове съм влизала години наред.

– На вашите внуци какво разказвате?

– Имам внук и внучка – много големи вече, деца на голямата ми дъщеря. Разказвам им работи за живота, за моите пътувания. Мисля, че се радваме взаимно на разказите си. Даже са ме помолили и да записвам, а аз обикновено отвръщам – „да, ще го разкажа, а после някой да го запише”. С удоволствие разговарям с тях. Имам и един малък внук – на малката дъщеря, която живее във Виена, той наскоро ще навърши 3 годинки. Заради него ще трябва първо аз да понауча малко езика, за да можем да общуваме докато е малък. А аз ще трябва да му помогна с ученето на български, за да можем да се радваме взаимно на общуването. И сега пеем заедно песничките на български.

– Работата през годините повече ви даде или повече ви отне?

– Като на всеки човек, работата отнема толкова, колкото е необходимо да я вършиш с любов и внимание за времето, за което трябва да я свършиш. Всичко това е отнето. Но пък и ми е дало страшно много – срещите с децата, участието ми в различните представления, ходенето ми навсякъде и общуването с хората. Аз години наред се извинявам на моето семейство, на моите пораснали деца. Техните съученици дори се шегуваха с тях и ги питаха: „Майка ви с този глас ли ви се кара вкъщи?”. Семейството трябва да съществува, много ги обичам и доколкото съм могла, съм се погрижила. Дано не съм ги ощетила.

– На какво се радвате?

– На всичко. Най-вече, че сме живи и здрави и можем да живеем. Не трябва да се отчайваме.

Пожелавам да има повече деца и тези хубави деца да се учат от хубавите примери, които са в живота по отношение на изкуство, музика, художествени занаяти. И най-вече нека повече да четат и да разказват.

А към родителите – моля ви, обръщайте внимание и обичайте своите деца. Нека ни разказват и споделят с нас, да ни чувстват близки, да им липсваме, когато ни няма. Те имат нужда от вас. Обръщам се и към всички баби – да научим децата да бъдат с нас, ние да ги обичаме, за да могат и те да обичат.

Искам и да благодаря на всички малки и големи, пораснали и не толкова пораснали деца, с които се срещам и чувствам огромно задължение да им благодаря, защото много често съм била в техните домове, а сега и се срещам с тях. Благодаря ви и да знаете, че Педя Човек съществува благодарение на вас!