Десетокласничката Деница Вакова: Народните будители са хора, призоваващи към духовно изцеление и нравствено пробуждане

„Моя тъмна и свята родино, разлюляна от духове, твоята пръст е свята – тя  е Ботев, Левски, Хаджи Димитър. В сърцето с тебе живея – ти си вчера, сега и довека. Аз при тебе оставам завинаги: човек има малко съкровени неща, за които мисли само с нежност и почит – майка, първа учителка, първи княз, гениален поет… Светове обещава светът, но аз искам нещо малко и обозримо – теб, родино. В теб съм аз – тук, сега и завинаги.”

С тези редове десетокласничката от СОУ „Анастасия Димитрова” в Плевен Деница Вакова завършва своето есе, с което печели първо място в конкурса на тема „Моите народни будители”. Наградата й бе връчена от председателя на Парламента Цецка Цачева, а творбата бе оценена лично от акад. Антон Дончев. В конкурса участваха повече от 150 ученици от клубовете „Млад възрожденец”, но именно творбата на Деница грабна сърцата на журито.

Какво всъщност са будителите за младата плевенчанка и къде ги открива тя в своето ежедневие, предлагаме да научите от самата нея:

– Деница, какво те подтикна да се включиш в конкурса?

– Винаги съм имала интерес към писането и това беше едно мое желание, което успях да реализирам. Първият конкурс, който спечелих, беше още в пети клас. След това имаше друг, от който под ръководството на г-жа Мариана Еклесия, получих стипендия. Писането е едно мое влечение, с което и през годините в гимназията съм участвала в много конкурси, но специално за този – „Моите народни будители”, исках да е нещо по-различно, казано по по-различен начин. Не просто едно художествено есе, а текст, който да развълнува всеки запознат малко или повече с българската история и будителите ни.

– Ти си дете на преподавател по Български език и литература. Оказва ли ти това влияние?

– Да, определено оказва някакво влияние. Имам много силна подкрепа от страна на майка ми, която разбира моята страст и влечение. Тя стои плътно до мен.

– Майка ти помага ли ти с насоки в писането или те оставя да се развиваш самостоятелно творчески?

– Предварително почти никога не ми дава идеи. Казва ми после нещо, но винаги с думите: както го чувстваш, така си го напиши. Когато вече е готово всичко, го давам, за да изкаже и тя мнение. Изчита го, подхвърля ми различни идеи и понякога преработвам текста, ако се налага.

– Кои са твоите съвременни будители?

– Както написах и в есето, естествено на първо място са народните будители – Христо Ботев, Васил Левски… Всеки българин трябва да знае кои са. След това за мен, в моето сърце, будител е майка ми. И не само заради това, че е учител, а поради това, че винаги ме подкрепя, че ме насочва, че ми показва правилния път в живота. Будител е и моята първа учителка – несъмнено за всяко едно дете тя е най-важна, тя е като втора майка.

– Виждаш ли се след време като учител и будител на следващото поколение, предвид съвременното отношение към тази професия?

– Честно казано, винаги са ме питали майка ми като е учителка, не искам ли и аз да бъда. През последните години наистина искам да бъда, но се натъжавам от начините, по които се отнасят към учителите не само в обществото, а и самите ученици. Все още имам време да обмисля с какво ще се занимавам, но на този етап наистина искам.

– Учител по Български език и литература ли искаш да бъдеш?

– Да, определено.

– Очакваше ли да спечелиш тази награда?

– Не мога да кажа, че съм била сигурна или дори, че ще бъда сред избраните. Надявах се да е така, но честно казано желанието ми беше повече да представя това, което мисля, да има хора, които да го прочетат, и така да си върнат вярата в нас – младите.

– И за финал – какво са за теб будителите с едно изречение?

– Това са хората, призоваващи към духовно изцеление и нравствено пробуждане.

Моите будители

Многогласна птича песен. Слънчеви прашинки. Ухае на пролет, на измити улици. Проблясват прозорци и между тях – късчета синьо небе. Някъде се лее: „Върви, народе възродени!“.

-Ей, момиче пак ли мечтаеш?

Вдигам глава. Очи, пълни със смях и доброта. Дребничка и екстравагантна – тя е. Моята първа учителка – „Учителко любима!“.

Разменени въпроси и отговори: „Как си? Върви ли училището? В десети клас си вече, нали?“.

„Децата слушат ли? И те ли са като нас палави и шумни?“

И се завърта лентата назад: Първи учебен ден, светла и уютна класна стая. Започва магията. Твоят глас, той отваря пространства, руши преградите на времето: Кои сме, откъде сме дошли, каква необятна държава тук сме създали. Държава на духа.

Виждам Плиска и мрачния княз Борис I: „Държавата има нужда от здрави основи. Кръв ще ги спои. Грехът е за мен. Господи, чист съм пред Теб. Прости ми!“. Княже, грешен и праведен – коленича пред теб. Ти прозря – към Европа България тласна.

Колелото върти се. Възходи, падения. Величави победи и трагични страдания. Кървав месецът свети. Моя страдаща мила родино. Плача с теб. С ослепените твои войници. Бели кости – бели паметници – „Беласица стара и новий Батак“.

Ти, народе, тъмен, нищ и убог прозря: Свободата – писмо е, написано с кръв. И го писа пет века – „тъмнини вековни“. За да викне един гений, неразбран, непогребан: „Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата.“ – Ботев. Непонятно разтърсват ме думите от прощалното писмо на войводата: „Мила ми, Венето, знай, че после отечеството най-много съм обичал тебе.“ Тръгва той – оставил съпруга, малка рожба и майка юнашка – за да сбъдне съкровената си мечта: „Да каже нявга народът умря сиромах за правда, за правда и за свобода“. „Тих бял Дунав се вълнува, весело шуми и „Радецки“ гордо плува по златни вълни“, „дружина тръгва отива…пътят е страшен, но славен“.

Върви войводата със своята дружина, смълчана родната страна отвред ги гледа и дирята им свети кървава. Балканът в пазвата си ги приютява и песен хайдушка запява. Ехтят долове, гърмят долини, гората и вятърът я подемат. Разнасят съдбовните думи:

Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.

Не умира и в мен съкровеното чувство, че България е вечна и ще я има, додето носи се в Космоса български глас и пее, разказва за тоя народ, за тая земя – благодатна и свята.

„Слънчице, тук съм, до теб. Накъде в този празничен ден?“

Мила мамо, ти пак си до мен – делнично обикновена, крехка и силна, с тревожни питащи очи. Твоят глас ме връща назад във времето, когато всичко беше голямо, високо и плашещо. С мека ласка люлее ме и ми казва, че тук е най-прекрасната страна на света. Тук морето целува брега, ароматен от рози и пълен с легенди. Ти поведе ме и ми показа тая земя – като шепа, но пълна с магия. На Копривщица витите стрехи ми запяха бунтовните песни. В Панагюрище Райна Княгиня гордо вее заветните думи: „Свобода или смърт“ и не смърт, а безсмъртие виждах в извисената Патриаршия в Търново. Съзрях в руините сянката на Патриарх Евтимий и оживя легендата, как ръката на палача се вдървила, замахвайки с топора над Светиня му. После тръгнахме по пътеките на овчаря с езика бръснач – Захари Стоянов. Папратта до кръста ми стигаше, а погледът ми рееше се над Балкана – юнашки, бунтовен. Кървав светеше югът от пожарите над пепелищата. И Бенковски прокобно изричаше: „Моята цел е постигната – в сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да зарасте.“.

Моя тъмна и свята родино, разлюляна от духове, твоята пръст е свята – тя  е Ботев, Левски, Хаджи Димитър. В сърцето с тебе живея – ти си вчера, сега и довека. Аз при тебе оставам завинаги: човек има малко съкровени неща, за които мисли само с нежност и почит – майка, първа учителка, първи княз, гениален поет…

Светове обещава светът, но аз искам нещо малко и обозримо – теб, родино. В теб съм аз – тук, сега и завинаги.

Деница Вакова, Хa клас СОУ „Анастасия Димитрова“ гр.Плевен