Михаил Денев: Чрез танцовите клубове се наследява автентичното

С първо място от финалния кръг на Първия балкански фолклорен фестивал “Хопни ми,тропни ми” в Пловдив се завърна танцов клуб „Кайлъка” при читалище „Съгласие 1869”. Така плевенчани под ръководството на художествения ръководител Михаил Денев започнаха да се подготвят за участие 19-то издание на Международния фолклорен фестивал, който ще се проведе отново в Пловдив от 29 юли до 4 август. Спектаклите ще се изнасят на Античния театър и на откритата сцена на площад „Ст. Стамболов”. От Михаил Денев разбрахме, че членовете на клуб “Кайлъка” ще се представят с разработка на северняшко хоро, като ще се включат най-вероятно в концерта на 2 август.

С Михаил Денев разговаряме за развитието на клубовете по фолклорни танци, за талантите, за тяхното откриване и за това защо да научим децата – поне на право хоро.

–От колко време съществува танцов клуб „Кайлъка” и как се роди?

-Нашия клуб съществува вече седма година. Няколко човека дойдоха и пожелаха да се включат в състава на ансамбъл “Мизия”, но разликата в годините беше много голяма и аз отделих хората в една друга група. По същото време мой колега състудент беше направил в Русе такъв клуб, той е може би един от първите в България. От тук и там чувах и за други места. И реших и аз да опитам – ще си репетираме отделно, така постепенно за 1-2 години се събраха хора.

–Колко човека танцуват в клуба?

-В момента са 27-28 човека. Тази година нямаше възможност да направим отделен график за начинаещите, макар че имаше голямо желание. Даже някои отпаднаха поради това, че репетираха преди основната група. После оставаха да гледат и да играят с напредналите и като виждаха какво играят, решаваха, че няма да могат да се справят и се отказаха, обезвериха се. Но тази година от есента ще си направя график. Проблемът е, че хора идват не само в началото на сезона, но и през останалото време – декември, януари, и искат да играят. А трябва да има една група, която да е изцяло само от нови членове и да си вървят заедно с материала, да се чувстват комфортно. Така или иначе с новите започвам от самото начало с основните, най-леките хора. Но тези, които имат повече самочувсвие и желание, репетират наравно с напредналите и даже сега в Плодвив три от танцьорите са от начинаещите, но по-смелите и упоритите. Няма неща, които да са невъзможни за човек, не бива да си казва: “Това не мога да го направя”.

–С какви професии са хората, които са в клуба?

-Има всякакви хора, има съдии, учители, от Медицинския университет, студенти, работници от БДЖ, много са различни.

–А какъв е пътят на развитие на клубовете по фолклорни танци – в разработките или стандартните фолклорни танци?

-Идеята на колегите изобщо, които работят в жанра, е клубовете да не са само като фитнес или за хора, които искат да научат характерните фолклорни танци за региона, в които живеят или пък за някое тържество или сватба. Идеята е чрез клубовете да наследят това, което се загуби във времето. От промяната последните над 20 години спряха да се провеждат републикански фестивали на художествената самодейност, каквито имаше, и където всички художествени колективи във всички жанрове поддържаха едно ниво. Сега съставите съществуват, една голяма част от тях са се запазили, но по финансови и други причини читалищата трудно могат да поддържат тези състави. А нивото пък, като няма вече такива форуми и състезания, на които се показва кой какво прави, малко или много падна. И от автентичните състави, каквито имаше по-рано, останаха много малко. Съборът в Копривщица например се прави веднъж на 5 години, това е дълъг период. Той се поддържаше от по-възрастни хора, които носят автентичното, а за тези години ги изпускаш. И тези клубове са, може би, формата да се поддържа и автентичния първообраз, да се съхрани. Освен това са нов тип обединяване на хореографски намерения на хора, които обичат фолклора, а може би и ще са контра на поп фолка.

–Като говорим за запазване на традициите, до преди 25 години в училищата в часовете по физическо възпитание имаше определен брой занимания, в които се изучаваха стъпките на основните хора. Сега това нещо го няма, младите не могат да изиграят едно право хоро. Мислите ли, че това трябва да се върне и ще помогне ли?

-От няколко години политиците все говорят, че това трябва да се въведе в училищата. От няколко години пък в някои училища и в Плевен има такива часове, мен лично са ме канили, някъде има такива СИП-ове по хореография. Но фолклорните танци трябва да се въведат в часовете по физкултура във всички училища. Даже преподавателите, когато завършват Спортната академия, учат задължителни 40 хора. Трябва да се знаят по 5-6 от основните хора от всяка етнографска област в България. Сега хора се играят само в читалищата. Но колко читалища могат да си позволят да имат такава специална школа? Тази година аз, например, ходих в две селски читалища, за няколко месеца. Те имат някаква субсидия, в рамките на 2-3 месеца правим нещо, след това те го поддържат без ръководител. По селата децата нямат възможност, така че единственият начин е това обучение да влезе в училищата. Ако селото е близо до голям град и родителите могат да си позволят, карат децата си да участват в различни школи и клубове. Но ако селото е на 40 км от града и родителите нямат средства, кой да докара детето два пъти в седмицата? А може на него да му се отдава цигулката, или пеенето, така талантите остават неоткрити и неразвити. А българите са нация много талантлива. Тук, освен ролята на родителите, е и мястото на държавата. Тя трябва да помага на такива талантливи деца, да им дава възможност да се развиват, да им осигурява условия. Нали след това този талант дава престиж на държавата!

–А доколко може да се реализира, например, една такава идея в Плевен – да се правят открити уроци на сцената на площад “Възраждане” и да се учат основните хора?

-Могат да се направят много неща. Но трябва да участват както местните управници, така и от неправителствените организации, читалищните дейци. В читалищата децата научават много за културата, за историята на България , за тях това е занимание, което става и като хоби. Детето канализира енергията си, изразходва я и не се занимава с глупости. Плевен е един от малкото градове, които могат да се похвалят с професионални културни дейци. А професионалистът не пада от небето, той идва от някъде, той е плод на някакъв клуб, студия или състав. Талантите трябва да се стимулират. Ние имаме потенциал, но май не знаем как да го покажем.