На война с молив, четка и фотоапарат – Карол поп де Сатмари и Плевенската епопея 1877 г.

Сред многото имена създали славата на Плевенската епопея 1877 г. има малко известни или неизвестни имена, които са оставили за поколенията нещо изключително ценно – образа на събитията и спомена, който ги възкресява във времето.

Имената на писатели, художници, рисуващи журналисти и фотографи рядко попадат в светлините на славата, но тяхното дело е това, което пази жив спомена за събитията и героите пролели кръвта си на бойното поле.

Сред тези неизвестни за широката публика герои е големият румънски художник и фотограф с унгарски етнически произход Карол поп де Сатмари. Неговият жизнен път започва на 11 януари 1812 година в градчето Клужовар /днес гр. Клуж-Напока, Румъния/ в семейството на потомствени свещеници и общественици, заемащи високи постове в Трансилванската администрация. За заслугите си към Австро-унгарската империя, предците му получават дворянска титла от унгарското дворянство.

Семейната традиция повелява Карол да получи подобаващо образование и да последва професионалния път на предците си, но още от ранна възраст превес взема влечението му към живописта. През 1827 г. младият Сатмари напуска реформаторския колеж, в който се обучава и заминава да учи живопис. /сн. 1/

След обучение в Италия и Австрия, младият художник прави едно дълго пътуване из Европа, което завършва в източната част на континента – Карпатите, Влахия, Молдова и Букурещ, градът станал крайна спирка и пристан за цял живот. Една непотвърдена от факти легенда твърди, че в Румъния го довежда любовта му към Марица Вакареску, дама от знатен произход, амбициозна и заможна, с която няма продължителни или близки взаимоотношения.

Установявайки се в Букурещ, Карол поп де Сатмари работи предимно по поръчка на румънските управители. Известни са негови портрети и на управителя и семейни портрети на фамилия Гика, на Бибеско и на Барбу І Димитре Штирбей. Известни са и няколко негови портрета на Марица Бибеску в национални носии. Негови творби от това време се съхраняват в колекции на Историческия музей и Националната академична библиотека на Румъния.

От 1840 година до края на живота си Сатмари е придворен художник и фотограф на всички румънски владетели. Официално това звание художника получава през 1863 г. при управлението на Александру Йоан Куза. Претенденти за титлата са и художниците Константин Лека, хърватина Карол Валщейн, сърбина Антон Хладек, унгареца Миклош Барабаш, Йозев Август Шьофт и др.

През 1848 г. Карол поп де Сатмари се увлича по новото модно изкуство -фотографията. Истинско владеене на фотографското майсторство и множество репортажи художникът реализира по време на Кримската война 1853-1856 г. /сн. 2/

През 1854 г. Сатмари преоборудва конски фургон във фотолаборатория, в която има тъмна стаичка за обработка на стъклени фотоплаки, с каквито се работи в този период от развитието на фотографията. Смята се, че Сатмари е първият в света военен фотограф, който е фото документирал военни действия в продължение на година от самото бойно поле. В столицата Букурещ художникът – фотограф има ателие от 1850 г.

Сатмари прави първата фотография на Левски, тази от 1868 г. На нея  той е с униформа на Българската легия /венгерка/, която някои изследователи смятат, че е от реквизита на фотоателието.  /сн. 3/

Установено е, че Карол поп де Сатмари е правил и последния портрет на Левски. Той е от 1872 година и на него Апостола е с граждански дрехи. Снимката е правена след важното Общо събрание на БРЦК в Букурещ. Именно тази фотография попада в ръцете на османските власти, които я разпространяват при издирването на Апостола след обира на турската поща в Арабаконашкия проход. /сн. 4/  В същото ателие си правят снимки още много български революционери, хъшове и интелектуалци, потърсили убежище на румънска земя.

През 1850 г. художникът прави дълго пътешествие в страни от Близкия Изток, посещава Багдат, Константинопол, Баалбек, крепостта Хорсабад и град Мосул в Ирак. От пътешествията си той донася много акварели с изгледи, с градски и интериорни особености и портрети на бедуини и случайни хора. Работите му са публикувани в албум, наречен от Йон Фрунцети – вицепрезидент на Академията за социални науки, „Годините на великото пътешествие”.

Следват най-напрегнатите и ползотворни години от живота му:

1859 г. Френското общество на фотографите устройва изложба на Сатмари в Париж.

1863 г. получава титлата Придворен художник и фотограф и я запазва да края на живота си.

1864 г. Художникът става член на  престижното френско Общество, а през 1870 г. на аналогичното във Виена.

1866-1868 г. художникът предприема голямо пътешествие по цяла Румъния, като посещава големи и малки градове, села, рисува пейзажи, носии, портрети, типажи др. За тази си дейност той получава ежемесечно възнаграждение от 50 дуката. Част от работите си издава в Букурещ в два литографни албума.

През 1877 г. художникът участва в Руско-турската война 1877-1878 г., известна в Румъния ката война за независимост, и я отразява. Тази война предизвиква подем в националното самосъзнание на румънците и на всички балкански народи нежелаещи да се намират под турска власт. Румъния е в съюз с Русия и след като на 24 април 1877 г. в град Кишинев е прочетен Манифестът на император Александър ІІ за обявяване на война на Турция, на 9 май Румъния обявява своята независимост. Румънската армия влиза във военни действия едва през август 1877 г. /сн. 5/

Официалният художник и фотограф на румънския княжески двор отива на война заедно със своя покровител. По време на военните действия Сатмари е военен кореспондент и на два чуждестранни вестника – английският „Лондонски новости”/London News/ и на немският „Илюстрован вестник” /Illustrierte Zeitung/. Рисува и снима от натура от самото бойно поле на станалия ключов за войната двубой при Плевен. 

След Шипченските боеве – трудно, но убедително спечелени от руската армия, Плевенския възел се разплита бързо – на 28 ноември /10 декември/ в последния бой край града, турската армия на Осман паша е разбита и пленена. Румънските въоръжени сили се оттеглят през Северозападна България. Берлинският конгрес от 1878 г. признава независимостта на Румъния.

Творчески резултат от войната  е фотоалбумът „Suvenir din Resbelul 1877-78”, в които маршируват военни колони, кавалерия пресича Дунав по понтонен мост, артилерийски батареи охраняват румънския бряг, княз Карол І сред войските си и на военни паради. Серия от акварели, кръстена „Великият пълководец”, художникът изработва за кралската колекция. Голяма част от това културно историческо наследство днес се съхранява в Библиотеката на румънската академия на науките, Националната библиотека, Националния военен музей „Фердинанд І”, Военноморския музей в Букурещ, Музеят на института по история на Румъния и др. Много негови рисунки и фотографии са възпроизведени в илюстровани вестници и списания зад граница – Германия, Франция и Англия. 

 Изследователи и историци пишат, че Карол поп де Сатмари, станал знаменит за времето си художник и фотограф, практически никога не е работил сам в ателието си. През годините винаги е имал много помощници и ученици които са се учили от него на живопис и фотография. Един от най-успешните му ученици и участник в Руско-турската война е Франц Душек, придворен фотограф, оставил внушителна колекция от снимки от войната. По време на честите му отсъствия, пътувания и изпълнение на държавни поръчки, студиото му управлява съпругата му Анна.

Последната крупна работа на Карол поп де Сатмари става албумът му с литографии от парада от 10 и 11 май 1881 г. в Букурещ посветен на коронацията на  крал Карол І. Албумът е съвместна продукция с чеха Франц Душек и немеца Андреас Райзер, които имал свое студио в столицата. /Сн. 6 Княз Карол І/

Карол поп де Сатмари завършва земния си път на 3 юни 1887 г. в дома си в Букурещ.

В днешна Румъния за Сатмари говорят повече като за фотограф отколкото като за художник, даже рожденият му ден е обявен за ден на фотоизкуството.

Работите на художника днес са част от колекциите на Румънската академия, Националния художествен музей, Националния музей на изкуствата, университетската библиотека в град Яш и Института по история на изкуствата на името на „Г. Опреску”.

Ирена Петрова, Военноисторически музеи Плевен