Навършват се 100 години от смъртта на големия български поет Димчо Дебелянов

Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 година в Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия. През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ 46. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов.

В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир Хисар. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“ костите му са пренесени в родната му Копривщица.

Спи градът

Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

бродя аз – бездомен и самин –

а дъждът ръми, ръми, ръми…

Трепнали край черните стени,

стъпките размерено кънтят

и след мен невидими вървят

жалби за преминалите дни.

 

Образът на милото дете,

нявга озарило моя праг,

в спомена възкръсва – чист и драг –

и скръбта расте, расте, расте…

 

Тя дойде – дете – с пробуден жар,

с пламенна усмивка на уста,

но възжаждал вечна красота,

аз отвъргнах тленния й дар.

 

Миналото – ах, остана то

тъмен край от скърби заледен

и оттам отпраща тя към мен

своя скръбен вик:защо, защо?

 

Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

бродя аз – бездомен и самин,

а дъждът ръми, ръми, ръми…