Днес се навършват 165 години от рождението на Иван Вазов

На 9 юли се навършват 165 години от рождението на патриарха на българската литература Иван Вазов. Неговото творчество е отражение на две исторически епохи – Възраждането и следосвобожденска България. В творбите на Вазов присъстват няколко основни теми: свободата на България и борбата за постигането ѝ; любовта към рода и родината; преклонение пред природните красоти на България; защита и утвърждаване на българското; геройските победи и позорните поражения; апатията на Европа към България и проблемите ѝ; социалната и морална нищета; безразличието на българските управници.
Иван Вазов е академик на Българската академия на науките. Избиран е за народен представител през 1894 и 1896 г. от Народната партия, а от 7 септември 1897 г. до 30 януари 1899 е министър на народното просвещение. След това се оттегля от активния политически живот, но през 1911 година отново е депутат в V Велико Народно събрание.
Повече от 10 години след отпечатването на първото си стихотворение – „Борба” през 1870 г., Вазов се изявява само като поет. В началото на 1881 г. за нуждите на новооснованото списание „Наука“ написва спомените си „Неотдавна“, които са и дебютът му като белетрист. В първото десетилетие след Освобождението прозата на Вазов се опира главно върху непосредствените му впечатления от последните години на робството. Тогава той създава най-големите си постижения в областта на художествената проза — повестите „Немили-недраги“ и „Чичовци“ и романа „Под игото“. Повестта „Немили-недраги“ е посветена на живота на революционните български емигранти в Румъния; акцентът пада не върху историческите личности, а върху „хъшовете“ — безименните герои на историята.
През 90-те години и по-късно вниманието на Вазов е привлечено преди всичко от съвременността. По това време излиза и романът му „Нова земя“, който е своеобразно продължение на „Под игото“. Романът пресъздава моменти от живота на Княжество България и Източна Румелия от Освобождението до Съединението (1885). На съвременния живот той откликва най-често с кратката форма на разказа, която през 90-те години на 19 и началото на 20 век става основна в прозата му.
Голям дял в художествената проза на Вазов заемат пътеписите му. А интересът към създаването и развитието на български следосвобожденски театър стимулира първите му драматургични опити, които проправят пътя на младата българска драматургия. Популярност му донасят драмите „Хъшове“, „Към пропаст“, „Борислав и Ивайло“ и комедиите „Службогонци“ и „Вестникар ли?“ които са нов етап от развоя на българската драма след Васил Друмев и Добри Войников.