Ген. Тотлебен след обсадата на Плевен: Не аз победих Осман, а гладът

По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. в продължение на пет месеца около Плевен се водят кръвопролитни сражения. Те започват на 18 юли, когато в града влиза елитна турска армия, начело с Осман паша, неведнъж доказал военните си способности в сражения и битки. Изградената от турската армия отбранителна система, отлично пригодена към местността, за кратко време превръща Плевен в силен военен лагер. С енергични и бързи действия Осман паша успява да организира стабилна отбрана на укрепените позиции, отблъсквайки три руски атаки.

След третия неуспешен опит за превземане на града с открита сила, руското главно командване сменя тактиката: започва блокадата на Плевен. Така вместо да атакуват добре укрепените турски позиции, руско-румънските части трябва да ги обкръжат от всички страни, да прекъснат връзките на Осман паша с външния свят и да го накарат да капитулира. Това цели пристигналият в България в края на септември известен военен инженер  ген. Тотлебен, който представя добре обмислен и подробен план за блокиране на турската армия в Плевен. Той пренасочва новопристигналите части от руската гвардия зад река Вит за действия по Софийското шосе, откъдето турската армия все още продължава редовно да получава помощ. Така в края на октомври, след превземането на  укрепените турски опорни пунктове Горни Дъбник и Телиш, е прекъсната основната  захранваща артерия на турската армия – пътят Плевен-София, снабдяването й с боеприпаси и продоволствия секва. Според руските специалисти, по това време на Осман паша в Плевен му остават хранителни запаси за не повече от две-три седмици. Когато пристига разрешението от турското правителство, след изразходване на всички запаси да отстъпи към Орхание, вече е късно. Плевен е под пълна блокада и положението на турската армия с всеки изминал ден се влошава. Това, което не могат да извоюват руските щикове, куршуми и снаряди, много бързо го постигат гладът, болестите и зимните студове.

За достоверни източници, описващи положението на турците в града, се смятат книгите на англичанина на турска служба Фредерик Уилям фон Херберт „Отбраната на Плевен 1877” и на турските офицери Музафер паша и Тальят бей „Отбраната на Плевен”, които като очевидци на събитията дават потресаваща картина на кошмара, известен като блокадата на Плевен.

Първата трудност, с която се сблъсква турската армия е мразът, а след това и силните снежни бури. Неочаквано ранната и студена зима е тежка и за двете воюващи страни. Войниците няма къде да се подслонят от студа поради липсата на палатки. Необходимостта от спешното придвижване на турската армията от Видин към Плевен през горещия юли, е причина да се изостави всичко, което по това време изглежда излишно. По-късно на батальоните се раздават палатки, но тяхното ползване е невъзможно в близост до огневата линия на русите. Затова, за да се спасят от лошото време, войниците започват да копаят землянки, които не могат да се строят качествено поради недостиг на дървен материал. До началото на ноември в тях все още може да се намери малко топлина, но след силното захлаждане, в Плевен липсват дърва не само за отоплението им, но дори и за приготвяне на храна и печене на хляб. За огрев се използват шубраци, клони, суха трева и шума, царевични стебла, всякаква смет.

Дневната дажба от продоволствие от ден на ден намалява, така че през октомври нисшите чинове, вместо полагащото им се по закон количество хляб, получават едва половината от него. При това хлябът се прави от смес от пшенично брашно и царевица. Въпреки че месото се дава в нормални количества, то не може да се сготви, често се яде сурова храна, само леко претоплена на пламъка от събрана суха трева. Но в края на ноември месото свършва и, за да избегне касапници от глад, Осман паша забранява клането на коне и впрегатен добитък. По това време за конете няма вече нито ечемик, нито слама, храната им се състои от по няколко сламки сено, което се пази повече за артилерийските коне.

Към средата на ноември запасите от пшенично брашно са на привършване, а царевицата е на зърна и не може да бъде смляна, защото бентовете на намиращите се около Плевен воденици са разрушени от руската артилерия и водениците не работят. Армейската дажба рязко намалява: всеки войник получава около 1 фунт хляб на ден и един кочан царевица допълнително. По-отдалечените части нямат и това.

Охранителната служба по всички редути е изключително сурова и тежка. Дежурството, което първоначално трае четири часа, заради студа се намалява на два, а после и на един час. Недохранените войници трябва постоянно да бдят, борейки се с опасната дрямка, предизвикана от мраза. Гладът, предизвикан от липсата на редовни доставки на провизии, поради постоянния артилерийски обстрел, покосява по 30-40 човека ежедневно. През декември аскерът получава само около 300 грама безвкусен царевичен хляб и малко булгур с блудкав вкус, поради липсата на сол. Дневните дажби са толкова оскъдни, че войниците са принудени да отстрелват гарги и врани, които се ценят като голям деликатес. Кафе, чай, тютюн и ракия липсват изобщо. За вода използват разтопен сняг. Липсват неща от първа необходимост като сапун, свещи, кибрит. За запалване на огън се пукат патрони, защото в изобилие има само боеприпаси.

Поради усилената изкопна работа и лошото време униформите се превръщат в дрипи. В края на ноември запасът от горни и долни дрехи в града се изчерпва. Войниците прибягват до всякакви изобретения. Правят си дрехи от кожи, хартия и зебло. Прикрепят около телета си възглавници напълнени със слама и суха шума. Щастливци са тези, които успяват да се снабдят с женски дрехи, не се пренебрегват дори кадънските шалвари. Изобщо турските костюми представляват „една интересна конгломерация от цветове и материи”. Много често се обличат руски и румънски униформи от убити войници, скрити под турските шинели. Ботушите от кърпене и поправяне едва се държат сглобени. Обувките представляващи опинци от необработена кожа, направени собственоръчно от самите войници, са крайно неудобни за ходене по дълбоката и лепкава кал.

Градът в края на ноември прилича на голям лазарет. Всички джамии и обществени сгради, бараки, конюшни или всичко, което има покрив, е пълно с ранени и болни войници, чието положение поради недостатъчния брой лекари и липсата на лекарства е крайно тежко. За превръзки се използва нарязано долно облекло, въпреки че се чувства голяма нужда от дрехи. Лекарите спят само по 3 часа на денонощие почти цял месец, без да си събличат и дрехите. Нуждата от медицински персонал е толкова голяма, че много турски жени пристъпват религиозната забрана и се включват лично в грижата за болните. Турското население в града подпомага с каквото може османовите войни, от които зависи тяхната съдба.

Смъртността в армията се увеличава до такава степен, че санитарите не успяват да пренасят труповете до гробищата и да ги заравят. Затова се създава специална служба за погребване на умрелите. Поради липсата на дъски и облекло труповете се полагат голи.

Търговията в града замира, а парите се обезценяват. В края на ноември от сто и повече дюкяна са отворени само два, а към 8 декември нито един. На 30 ноември затварят врати последното турско кафене и последната българска кръчма. Сградите на двата хана се ползват от войниците, а големия хан е реквизиран за военен склад и конюшни още при втория бой. Когато в началото на декември кафе-шантанът дава последното си печално представление, турските войници разбират, че „делом и словом, краят им е дошъл”.

Независимо от тежките изпитания, по думите на горепосочените автори, другарството, човещината и добрите отношения в армията се запазват. Въпреки драконовите закони, издавани от главната квартира, войниците държат на своя любим командир Осман паша с безгранична вяра и преданост. Случаите на непокорство или незачитане са редки, а такива на явно безредие, заговори или предумишлен бунт липсват. Случаите на дезертьорство са редки и се увеличават едва през декември, стигайки до около  200 души.

Към 8 декември положението става отчайващо. Плевенският укрепен лагер се превръща в обширна гробница. Една 40 хилядна армия бавно измира от студ, лишения и болести. Смъртта е навсякъде. Няма човек, който да не страда от нещо – изтощение, треска, дизентерия, ревматизъм, бронхит, скоротечна туберкулоза, измръзване, отворени рани, строшени кости, въшки. Има случаи на шарка, тифозна треска, дифтерит, проказа, лудост, дори самоубийства. Болестите нанасят по-големи опустошения в армията за един ден отколкото руските оръдия с постоянния си обстрел за една седмица.

Пратениците на Осман паша, които трябва да съобщят в Орхание за критичното му положение, се връщат обратно поради невъзможност да преминат през руските позиции. Единствената новина, стигнала до турската армия от външния свят е тъжното известие за падането на Карс и пленяването на 20 хилядната армия на Мухтар паша на Кавказкия боен театър, както и за неуспехите на турските части на Балканите по всички направления. Всичко това се отразява силно на бойния дух на плевенската армия и на моралното й състояние.

За да не загуби цялата си армия, Осман паша е принуден да вземе съдбовно решение: да пробие руските позиции на запад към долината на река Вит. Честта налага да се направи едно последно върховно усилие, в чиито успех самият Осман паша не вярва. Наближава краят на плевенската драма.

Нели Станева

Дирекция „ВИМ” – Плевен