Акценти
Начало / Култура / Легендата – институция Хачо Бояджиев

Легендата – институция Хачо Бояджиев

„При мен сантимент няма, при мен има сълзи на радост и тъга. Но никога съжаление. За нищо не съжалявам, което съм правил. Категорично!“ 

Хачо Бояджиев

 

Тази година Българската национална телевизия чества своята 65-годишнина. Нейната история е белязана от много имена, оставили своя уникална диря. Безспорно една от най-ярките личности е тази на Хачо Бояджиев.  Наричат го Човекът-телевизия – говорим за времето, когато Българската телевизия е една, единствена и  нейното развитие съвпада с творческия му път. Той се оказва точният човек, роден в правилното време, попаднал на правилното място.

Животът му е поредица от случайности, пълен с невероятни истории, представляващи смесица между реалност и фантазия.

Наричат го „Човекът епоха“, „Властелинът на телевизията“, „Патриархът на БНТ“. Всичките тези определения са клишета. И като клишета са верни. Но се питам: как е променял всичко това, как е вървял напред и винаги е бил революционен, как никога не се е задоволявал с постигнатото, което донякъде обяснява и характера му. Самият той  казва: „Проклет съм, защото изисквам“ и още:   „За мен режисьорът е диктатор. Изкуството е диктатура.“

Непримиримостта, ъгловатостта и бунтарството са отличителни качества на истинския творец. Деликатните и толерантни хора, особено в режисьорската професия, са рядкост. И това е нормално, като си дадем сметка за огромната отговорност, която носят за крайния резултат. В разказите на всички, които са се докосвали до него, четем признанието, че трудно са издържали на темпото му. Те подчертават огромните мащаби на личността Хачо Бояджиев, широкия размах на работата му и едновременно с това перфекционизма му, дори в детайлите. Повечето са категорични, че е изпреварил времето с оригиналните си похвати за подготовка и реализация на проектите.

Целият му творчески път  е изпълнен с предизвикателства, пословично трудолюбие, в  търсене и преследване на всяка поставена цел. Винаги е бягал от обичайното и  познатото, за да създаде свой стил на работа, като остане верен на собственото си разбиране за изкуството. И всичко това е правено със страст и със замах, вярвайки, че театърът и телевизията са по-добрия начин на живот. За него всяка работа предлага шанс за съзряване.  Тези му качества може би обясняват и дълголетието му, така нехарактерно за „нездравата“ среда, в която той живее и работи.

 Радостно е, че в повечето случаи оригиналните му намерения са срещали съмишленици, което също е талант. Хачо Бояджиев, при цялата пъстрота на личността и таланта, бе един от малцината, които имаха познанията, уменията и волята да раздвижат телевизията, да изстискат пълните й възможности по отношение на нейното въздействие.

В спомените ни е онова празнично чувство след излъчването на мюзикълите  по възрожденски текстове – „Криворазбраната цивилизация“, по пиесата на Добри Войников и „Зех тъ, Радке, зех тъ…“ – телевизионна адаптация по комедията на Сава Доброплодни. Дни наред след това хората тананикаха мотиви от песните, някои от репликите станаха „крилати“ и често се цитираха. Професионалната критика е раздвоена в оценките си.

 

С телевизионната реализация на тези два възрожденски текста, Хачо Бояджиев доказа, че може да превърне наивната драматургия в  забавна пародия на примитивните човешки нрави. Той  създава нещо оригинално – национален възрожденски мюзикъл (определението е на критика Васил Стоев ) . С  творбите от това направление, без излишна сантименталност и съзерцателност, донякъде се удовлетворява носталгията на зрителя по миналото. Те са повод за среща с великолепни актьори, с много хумор и жизнелюбие.

Представянето на възрожденската ни драматургия по телевизията се радва на възторжен прием от аудиторията. Чест прави на Бояджиев, че въпреки  намесата му –  редакция, промяна в постройката на текста, той не  върви срещу същината на драматургичния материал и затова спектаклите се възприемат убедително и завършено. В този смисъл Бояджиев е точен измерител на зрителските вкусове и предпочитания. С наивизъм, чувство за хумор и сериозно припомняне на широката публика за българската криворазбрана цивилизация.

Хуморът, извиращ от абсурда на ситуацията достига до хиперболата на човешките умозаключения за живота, а не просто до делника. И в двата мюзикъла  виждаме цялата прелестна наивност на миналото. Героите напомнят портретите от старинни албуми.  Но портретната живопис, на екрана  превръща героите в пълноценни театрални маски. Подходът е документален –  те се появяват пред зрителя като представители на една отминала вече епоха, но макар и отдалечени от нея, не можем да отречем, че нашите корени са там.

 Основна заслуга за успеха на тези спектакли, е точният избор на Хачо Бояджиев на актьори, които чрез находчивата си игра, движеща се на ръба между клоунадата и хиперболизацията, постигат стилизацията, търсена от режисьора. Давам си  сметка, че повечето от тях вече не са сред нас, но са в нас и ще останат незаменими, защото са създали своето си място, което друг не може да запълни. Големите ни комедийни актьори бяха много познати и обичани, не само защото са майстори в работата си, а и защото съчетаха таланта си с телевизията, която влиза във всеки дом – от създаването си до днес. Това е особена заслуга на Бояджиев, който превърна, чрез телевизионните програми и спектакли, много таланти –  в звезди. Те носеха хумора в себе си и го интерпретираха с вкус. Хуморът беше изпипан, богат –  можеш да откриваш още и още пластове, докато не намериш нещо тъжно, което да те хване за гърлото.

Като всеки режисьор, и Бояджиев има своите предпочитани актьори. По неговите думи той работи по-леко, ако познава актьорите си и като професионални възможности, и като хора. „Аз съм труден режисьор и докато не получа това, което намирам за нужно, не спирам…Ако не познавам актьора ще ми е трудно да го накарам да „прескача себе си“.

Голямата актриса Татяна Лолова казва за него: „Аз съм се родила, познавайки Хачо. Хачо е част от мен, аз съм част от него…   Била съм щастлива, че съм живяла в едно време с Хачо“. Хачо  Бояджиев открива и прави звезди не само ярки актьори, но и множество певци, танцьори, творци от целия синтетичен калейдоскоп на телевизионното шоу.

Йорданка Христова нарича Хачо  „Еверест“ и смята себе си за богопомазана, тъй като във всичките й продукции той има „пръст“.

Васил Найденов пък, казва за режисьора: „Лично аз винаги съм му вярвал – и като вкус, и като усещане“ , а Тодор Колев заключава: „Ако не беше Хачо Бояджиев, моят живот като артист и като популярност сигурно би бил съвсем друг“.

 Много са „звездните“ имена, за които Хачо Бояджиев е „вятърът под  много криле, готови за полет“. Привилегия на таланта е да вижда бъдещето.

 Макар и определян като „шоумен“, Хачо Бояджиев винаги е смятал, че е по-силен в драмата. През 1990 г. критикът Кирил Василев прави кратка оценка на работата му като го нарича „една търсеща личност със замах и взискателност към експеримента“. Той определя „Криворазбраната цивилизация“ като „весел, жизнерадостен и оригинален телевизионен мюзикъл“ , посочва „Макбет“ като „интересна постановка“ и се възхищава на умението му да пресъздава Радичковата атмосфера в „Духовата музика“ и „Яйцето“. „Какъв размах, фантазия, творческа изобразителност имаше в неговите „Мюзикхолове“!“   .

 Ако погледнем само телевизионните му постановки –  Нушич, Моравия, Шекспир, Хигинс – подобна репертоарна широта носи и големи рискове. Но както самият той казва: „Въпросът е този риск да бъде смислен“.   Който е гледал  „Макбет“ и „Харолд и Мод“ от една страна и от друга „Цигански табор“  трудно би се сетил, че са дело на един и същ режисьор. Това е така, защото той е Професионалист. С огромен размах. В постановките му личи телевизионна култура, както и усет за драматургия.

 Естетиката на Хачо – много провокативна във времето назад, днес е съхранена като еталон за класика. За него Телевизията –  и като естетика, и като послание, и като продукт, като индустрия, като техника –  всичко това е събрано в една мисия. Мисията на Телевизията. В този контекст – няма как Хачо Бояджиев да е случаен режисьор, случайна личност.

Мненията за Бояджиев са несистематизирани и противоречиви – способността да се оценяват реално не е голяма, поради малката дистанция от време. Уверих се и в друго – много рядко качество – той самият е най-големия си съдник. Никога не е доволен от постигнатото –  това, което вижда на екрана е вече  непоправимо, затова и тези срещи „със себе си“ го настройват в голяма степен  самокритично.  От всичко прочетено, изслушано и изгледано за него и от него, безспорното е, че е умен и проницателен,  човек на живота, с нестандартно мислене и с неспокоен дух, без скрупули и предразсъдъци. Изобщо твърде широко скроен за догматичните и провинциални измерения на родната  действителност. Надарен с чар и благородство, с педагогически талант, с чувство за хумор и самоирония.

И най-големите му врагове не оспорват едно – таланта.

Най-ценният урок, който е дал на студентите си е – че режисьорът трябва да бъде смел творец и да бъде себе си . Без да  е  нужно да предугажда какво би се харесало на зрителите. Важно е те да видят идеята и да бъде разпознаваем. „Изкуството забавлява до едно ниво и до него спират по-голямата част от хората. На едно по-следващо ниво изкуството образова, а третото стъпало е да вдъхновява“.

Неговата философия е: „Каквото има да се случи, ще се случи и то е за добро“.    Учениците му – по „диплома“ и по „практика“ го определят  като просветен човек, изповядващ духовни ценности, който остава верен на себе си и на духа си, а работата му винаги е изхождала от позицията на знанието и на опита. Такива творци в днешно време са малко.

Работилите с него в телевизията твърдят, че е единственият генерален директор, който познавал всеки – от шофьора до финансовия директор, поименно, че е единственият, който е обядвал в стола на телевизията и единственият, който сам е карал колата си.

За журналиста Иван Гарелов  Хачо Бояджиев е  олицетворение на самата телевизия.  „Духът, енергията , двигателя на БНТ“. Той припомня, че когато в соцлагера се е гледало на телевизията като на средство за пропаганда, режисьорът е успял да я превърне и в средство за развлечение. Самото му присъствие е внасяло дух на толерантност през смутните времена на прехода. „Той знаеше всичко за телевизията и затова разговаряше професионално с всеки един от работещите – от пропуска до високите етажи“.

Мястото на Бояджиев в телевизията  много точно е определена от  продуцента Камен Йорданов: „Хачо беше човекът, който поставяше и редеше пирамидата на Телевизията като художествени постижения. Всички се равняваха по него. Той  създаваше модата. Пръв опитваше и експериментираше – и новата технология, и новите лица, и новите прийоми“.

Вярвам, че дистанцията на времето ще помогне Хачо Бояджиев и цяла плеяда актьори да бъдат дооценени главно в мащаба на националното, за което кончината на твореца не от значение . А оценката е работа на вечността…

Биляна Дилкова, докторант в ЮЗУ „Неофит Рилски“, КТТИ, докторска програма „Кинознание, киноизкуство и телевизия“

Прочетете също:

16 политически субекта са регистрирани в ОИК-Плевен за участие в местния вот

В Общинската избирателна комисия – Плевен, са регистрирани 16 политически субекта – партии, коалиции и ...